ИСИХИЯ - "Стихири/Откровения"

В началото бе еуфорията от очакването. Последва я разочарованието от първата среща. Едва ли не насилствено догонено от второ, трето, пето, осмо, девето съприкосновение в упорито търсене на онзи катарзис, до който ме докарваше потапянето във великолепния "Орисия" (2003) и неземно красивия дебют "Исихия" (2001). Накрая го намерих - след буквално десетки изслушвания на третия (и последен) албум на може би най-българската група, създавана някога. Замисляйки се над въпроса защо новите "Стихири" и "Откровения" на Исихия "влязоха под кожата ми" толкова бавно и постепенно, да не кажем трудно и мъчително, стигнах до може би изсмуканото от пръстите (а може би не?) заключение, че очакваното цели 7 години умотворение на квартета е доста по-улегнало в сравнение с предшествениците си. По-зряло. По-богато. И по-замислено. И премислено. Ако щете - и по-спокойно... и съзерцателно. Просто няма как да намери точното си място в сърцето и съзнанието от раз, още по-малко - лесно и без задълбочаване, (само)вглъбяване и пълно вникване и сливане с чутото... И не, не приемайте горното като катехизис, а просто като изцяло лично мнение. Защото именно това е и едно от най-прекрасните неща при слушането на неземната и същевременно безкрайно земна музика на групи като Исихия, някогашните им скопски вдъхновители Анастасиjа и предшествениците им Апореа - всеки я усеща и възприема индивидуално. По свой собствен, уникален начин, каращ те ту да сънуваш, ту да бродиш назад във времето, ту да мечтаеш за вътрешна тишина и покой, ту...

   В тази връзка, никак не е случайно, че напъните да се описват подобни произведения са едно от най-безсмислените неща на света. Да, можем да споменем, че албумът е двоен - със 7 "стихири" в първия диск и 14 безименни звукови "откровения" във втория, записани в Рилския манастир и околностите му, както и че художественото му оформление, напомнящо на масивна вехта книга, украсена със заснети в светогорската обител снимки, е главозамайващо прекрасно, но всеки опит за словесен разбор на същинското, музикалното съдържание на изданието би бил губене на време. Защото нямам ни най-малка представа какво би представлявало за теб потапянето в сътвореното от Исихия. А за мен то е като пътуване. Пътуване в себе си. Сам. Пътуване, започващо от градиращия 15-минутен "Ипостас", до голяма степен разкриващ осезаемата същината на целите "Стихири" - разляти етно-ембиънт звукови пейзажи, преливащи в бавни, настъпателни, ритмични български фолклорни аудио-ваяния и подплатени с източноправославни църковни песнопения, и всичко това - плавно редуващо се на приливи и отливи... Пътуване, продължаващо със стъпките и напевите в един от дните от живота на отшелника в "Анахорет" и с богослужението с псалмите на "Катизма". Пътуване, достигащо своеобразната си кулминация с кахърното "Време разделно" и съпреживяването на заника на Второто българско царство с интерпретацията на историческата народна песен "Откак се е, мила моя майно льо...", поднесена под формата на величествената "За вярата на Шишмана". Пътуване, наближаващо края си с някак напрегнатото "Бдение" и завършващо с космическото "С Богом"... за да започне отново, но в друго време и на друго място с 14-те инструментални ембиънт импресии, удачно обединени под името "Откровения"... и да ме отведе незнайно къде с всяко следващо слушане. Да, мен. А теб?