A PALE HORSE NAMED DEATH - "And Hell Will Follow Me"

Безлунна нощ. Плътна, тежка, черна мъгла се разстила по каменистия бряг, обвива дърветата и пъпли по мрачните води на реката, носеща бавно наноси и отломки. По тясната пътека се чува тропот на копита, а сетне силует разкъсва завесата на мъглата. Изниква кон, теглещ каруца със зле скован ковчег, в който е положено тялото на безименен самоубиец. Резки дрезгави крясъци на прелитащи черни птици смущават нощта.

   Подобни картини може да извика в съзнанието дебютният албум на A Pale Horse Named Death - "And Hell Will Follow Me" (2011). Зад името на тази иначе нова и млада група всъщност стоят хора с достатъчно опит в тежката музика - движещ фактор, вокалист и китарист е Sal Abruscato (Type O Negative, Life of Agony), а в делото на A Pale Horse Named Death помагат и Matt Brown (Seventh Void; работил още с Lou Reed и Peter Gabriel, например), Bobby Hambel (Biohazard), John Kelly (Type O Negative, Seventh Void), Eric Morgan. Техният първи албум, сигурен съм, сте го чували вече, дори още преди да го пуснете. Да, вече сте го чували у Alice in Chains (най-вече), Corrosion of Conformity, Crowbar, Type O Negative, Paradise Lost… Символите на мрачната вселена, на безкрайната тъга, на отчаянието от студения свят и безсмисления живот населяват падналата мъгла в "And Hell Will Follow Me". Коне, гарвани, виещи вълци ви очакват под пластовете тежки дуум китари и бавния, пресоващ и смазващ ритъм. Рифовете проправят тясна пътечка за слушателя из катранения мрак и го водят из парковете - последна обител на паднал хероинов наркоман ("Heroin Train"), през кървавата баня на лудостта ("Bath in My Blood") до ложето на умиращия, който, както Sal казва, е винаги сам и изоставен от всички ("Die Alone"). В обвивка от 90-тарски стоунър, слъдж, дуум, по малко готика и гръндж, песните от "And Hell Will Follow Me" извикват едно атмосферично усещане - с корени в ранния Black Sabbath - за музика, при която душата е изхвърлена от тялото в един враждебен, страховито обречен свят на унищожителен самоанализ, съпътстван от гърчовете на собственото саморазрушение. Безмерната скръб, изпята от Sal Abruscato, не пречи на спорадичните лъчи мелодика ("As Black as My Heart", "Cracks in the Walls" например) да се разнесат над мрачната завеса на отчаянието, докато валякът от рифове (като в "Serial Killer") отвежда към психеделични полета ("Pill Head", "Meet the Wolf"). Всичко това са само стъпки до финала - защото е казано (Откровение на Свети Йоан Богослов 6:8), че бледият кон, язден от Смъртта, ще бъде следван от Ада, когато в деня на Апокалипсиса те получат власт над четвърт от Земята... Така съвсем в духа на имената на групата и албума, всичко завършва с единствения логичен, а и възможен край - Края, абсолютен, оголен, горчив ("Die Alone").

   Макар имената в A Pale Horse Named Death да не са нито нови, нито млади, на "And Hell Will Follow Me" може да се гледа като обещаващ дебют. За това обаче се нужни две нелеки стъпки. Първо, макар и гмурнали се в дълбоките, затлачени води на мрачния тежък рок и добре намерили правилната форма за своята музика, това е също и клопка, при която A Pale Horse Named Death могат да останат заключени в шаблона като не една и две други известни или по-неизвестни групи, разказвали надлъж и шир за трансцендентните хероинови вени на отчаянието от света и хората. За да се разчупи канавата е нужно нещо повече и в музикално, и особено в лирическо отношение, където Sal редува силни моменти с клишета. И така стигаме до втория момент - на A Pale Horse Named Death са нужни хора като Layne Staley, Jerry Cantrell, Peter Steele, за да преминат в друга орбита, а такива не се срещат навсякъде. В крайна сметка с "And Hell Will Follow Me" групата дава заявка, за която може да се надяваме, че ще прерасне в нещо голямо. И, чакайки, може да побродим из неизбродимите пътища на мрачната човешка душа, претворена в бавен, твърд, всепоглъщащ звук. Обърнем ли се назад, ще видим, че и Адът ни е последвал също.