AMPLIFIER - "The Octopus"

"The Octopus" е албум постижение. И постижението е повече от едно. За близо петте години, в които манчестърската все още не особено известна банда е подготвяла албума, те са без финансовия гръб на продуценти, изобщо без каквато и да било помощ, трима (Sel Balamir, Neil Mahony, Matt Brobin) срещу света. Постижение е и мащабът и размахът на близо двучасовата композиция, която са сътворили, имайки предвид творческата им младост. Разбира се - това е едва третият им албум, но дълбочината на "The Octopus" ще остане завинаги непозната на ред други музиканти. Постижение е и волята за толкова некомерсиален продукт - и като дължина и формат (2 части, 2 диска), и като звук. А и неслучайно използвах думата "композиция" - албумът се слива в една концептуална маса, не, разлива се в съзнанието на слушащия по ръба между познатата територия на рок музиката и полето на всичко психеделично и атмосферично. Но не бързайте с преценките; "The Octopus" е доста повече и от това.

   Amplifier записват "The Octopus" пет години в порутената сграда на изоставена фабрика в едно индустриално предградие. Докато в началото, както самите признават, това е просто дълъг и хаотичен джемсешън, постепенно от мъглата изплуват конкретни идеи. Веднъж, докато слушат електронния клубен микс на местен диджей, те си представят цялата среда на популярната култура - на медиите, на политиката, на бизнеса и индустрията, на изкуството - като голям октопод сграбчил с пипалата си съзнанието на отделния човек. И така се ражда и името, и концепцията на албума. Това е прескачане от една в друга сфера на околния свят, ту иронично, ту гротескно, ту саркастично; текстове са свити и минимизирани, без патос, с малко поетика, но код под повърхността. И закодираното е една "инди" позиция, независимост от големия обсебващ "октопод". Дали това ще е историята за готовия да мине през престъпления и смърт, за да стане господар и има власт ("The Emperor"), или за фалшиво блестящия свят на успеха - "църква построена от роби", както се казва в "Oscar Nights"; или пълната разруха и унищожение ("Fall of the Empire"), или безмерната алчност ("Golden Ratio"). Amplifier не казват нищо оптимистично, нищо, което да те накара да се усмихнеш, нищо, което да те забавлява. Албумът директно запраща слушателя в свят без никаква надежда, а тримата музиканти сякаш са се облегнал зад ъгъла, казвайки: "ние това го знаехме отдавна, време и ти да го видиш".

   "The Octopus" e твърде разгърнат и мащабен, за да може да следиш неговия стил; по-скоро различните пластове преливат един в друг, поставени в рамка между рифове в изчистена цепелинска схема, удължена Tool-овска конструкция на композициите и отделни акустични и полу-акустични пасажи. Звукът е твърд, но много добре пресметнат; хардрокът рядко излиза извън контрол, точно е премерено колко да бъде "отпуснат" на слушателите, останалите китари потъват дълбоко, движат се по границата с акустичното. Началото на албума предлага въвеждащи песни с пиано напомнящо за ранен Genesis, но само на пръв поглед; групата почти не прибягва до синтезаторни елементи, за да постигне атмосферата си, а появата на пианото е по-скоро изключение Звукът плавно протича в посока Tool към центъра на целия концептуален план - триадата "The Octopus", "Trading Dark Matter on the Stock Exchange" и особено силната "Sick Rose" с ориенталските си мотиви и неравноделност. Твърдите рок изблици, типични за началото на албума (например в "The Wave"), все повече се размиват в широтата на звука, сянката на Steve Wilson и Porcupine Tree надвисва няколко пъти ( например в "The Emperor", "Golden Ratio", "Fall of the Empire"), а финалните части на албума напомнят на DeadSoul Tribe и носят от магическата сила на гениалната им творба "A Murder of Crows". Последните минути на закриващата "Forever and More" сливат разностранните звуци в обща сплав, забързват сместа и този албум, толкова грижливо събрал парченцата на съвременната рок музика, изчезва в друго пространство, друга вселена, откъдето сякаш е дошъл.

   Можете да наречете "The Octopus" един от модерните (успешни) опити за концептуална музика; или алтернативен рок (каквото и да вложите в израза), или прогресив, или оригинален пример за хард рок през 21 век, без да се губят корените от 70-те или 80-те, но с изчистена съвременна визия или...Аз не бих ограничил албума с определения. Тримата от Amplifier изграждат свой стил, толкова експериментален, колкото и изпълнен с тънки препратки и оригинални идеи. Докато в предните си албуми се лутаха между музика, близка до поколението на Staind и Deftones, и рискуване с по-нестандартна линия, то тук последната е прегърната изцяло. Зрелостта и порастването - и човешки, и музикално - изпълва всяка минута от двете части на албума. И макар да казах, че той е постижение, ще се поправя - тепърва предстои най-трудното, което Amplifier има да постигнат. Защото, колкото и да е било тежко създаването на "The Octopus", то занапред групата ще трябва да се опитва да го надхвърли, което категорично ще е много трудно. Но така или иначе друго не им остава.