ANVIL - "Hope in Hell"

Няма как да се отрече на Anvil настървението, с което издават албуми. Дори ерите на грънджа и ню метъла не намалиха ентусиазма им. 15-ата им творба - "Hope in Hell", отново спазва традицията имената на дисковете да бъдат съставени от три думи - първата и третата да започват с една и съща буква, а по средата да има предлог (единственото малко изключение досега си остава "Still Going Strong" от 2002-ра). В началото на 80-те канадците бяха сочени за една от надеждите на хеви метъла. Дори някои ги сочеха за бащи на траша. Свиреха пред пълни зали и стадиони и в крайна сметка само сбърканата мениджърска политика ги върна там, откъдето бяха излезли - в гаража. Постепенно с годините, независимо от непрекъснатата звукозаписна дейност и турнетата (дори ги гледахме у нас през 2005-а), Anvil изпаднаха във втория ешалон и все нещо не им достигаше, за да се изкачат отново там, където би трябвало да е мястото им. Защото те си остават пионери, независимо от ъндърграунд статута им днес... За това и класическият им период и песните оттогава неизменно присъстват в сетовете им.

   Сигурно сте гледали страхотния документален филм на Sacha Gervasi - "Anvil: The Story of Anvil", в който нагледно е показан пътят на групата и трудностите, които среща при издаването на един албум? С него интересът към Anvil се върна с гръм и трясък. Двамата оригинални членове - барабанистът Robb Reiner и неповторимия вокалист и китарист Steve "Lips" Kudlow отново се оказаха в центъра на вниманието. Последвалите "This Is Thirteen" (2007) - за който разказва филмът и "Juggernaut of Justice" (2011) пожънаха достоен успех. Отново се появиха синглите, с които обикновено бандите представят новите си записи. При Anvil това не се беше случвало от 1988 година. Но те не успяха да задържат нивото. Защото "Hope in Hell" е поредният посредствен запис в дългата им кариера. Безидеен и клиширан след първото прослушване албумът отива в забвение. Неизменната наковалня отново е влязла в употреба (все пак човек трябва да има богато въображение, за да направи минимум 15 обложки, в които наковалнята да играе централна роля и то по такъв начин, че да подхожда в максимална степен на заглавието). Но, въпреки всичко, албумът е слаб. Много слаб. 11 композиции плюс два бонуса идват прекалено много. Първата половина на "Hope in Hell" е по-добрата, малко по-бърза, звукът е жив, Lips е във форма, но... липсва искрата! Албумът е бездушен. На уши се набиват и вариациите на тема "Smoke on the Water" - "Through with You" буквално изнасилва класиката на Deep Purple. "Call of Duty" копира "Just Let Me Rock" на Saxon. Текстовете са шаблонни и в повечето случаи са на принципа просто-да-има-там-нещо, преходите между отделните части на песните са съшити с черни конци и стоят като кръпки. По-слабата втора част дори няма смисъл от споменаване. Средното темпо доминира, но нещата са още по-зле. Тотална немощ. Тройката "Badass Rock n Roll", "Mankind Machine" и " Shut the Fuck Up" показват това - измъчени и повтарящи се до втръсване разфокусирани идеи без посока. Въобще "Hope in Hell" е набързо скроен, без грам смисъл и по детски наивен. Днешните гаражни групи изкарват повече от едно демо, отколкото Anvil с цял албум. Ако все пак трябва да се открои някое парче, то с кански усилия това биха могли да бъдат едноименната "Hope in Hell" и напомнящата за култовия "Pound for Pound" (1988) "Eat Your Words". Но и две лястовици пролет не правят. Дори и свежата кръв в лицето на новия басист - Sal Italiano, не е успяла да влее нови сили на ветераните за още един сносен диск. И да - днес метълът не звучи по този начин. Можеш да се върнеш към корените си, както и "Hope in Hell" прави, но не и да живееш в 1981 година. Няма как да стане. Anvil обаче не се предават. Доказани работохолици, групата отдавна слезе от влака на успеха. При тях се получава по трудния начин, но поне не се отказват, винаги са готови да предложат нещо ново и това им прави чест. Но дали си струва...