ARCH ENEMY - "War Eternal"

"Да живеят синекоските!" - само това ни говори поредното перфектно в посредствеността си творение на Arch Enemy. След преломния "Doomsday Machine" (2005), шайката на Michael Amott решително се прицели в сърцата на определена фенбаза - тази, която тачи и милее класическия хеви метъл с лъскаво, модерно звучене, и в продължение на вече четири албума я бомбардира с едни и същи вехти снаряди. Как не се умориха? Липсата на иновация е нещо, което е допустимо само при Slayer и AC/DC. При тях се получава, докато при останалите просто бие на уши.

   И така, "War Eternal" е поредният албум на Arch Enemy, в който ще откриете обилни дози рифове в пауър-метъл стилистика, купища захаросани мелодии, вариращи от приятни до изсмукани от пръстите ("Not Long For This World" спокойно може да озвучи турски сериал), екстремно темпо, и съдираща гласните си струни мацка. Говорейки за мацки, вече е ясно, че новодошлата Alissa White-Gluz е перфектната наследница на Angela Gossow - и откъм визия, и откъм изпълнителски качества. Ако сте я слушали с The Agonist и/или гледали на концерта на Arch Enemy в София, тя няма нужда от представяне. Ако ли не - видеото на "War Eternal" е на един YouTube разстояние.

   Лошата новина е, че присъствието на Alissa не допринася с нищо ново. Красивата синекоска общо-взето се ограничава до два стила на крещене и крачи по утъпканата от Angela пътека. Не липсват нито сила, нито емоция в изпълнението й, но вокалите са доста монотонни. И все пак старанието на Alissa заслужава искрена похвала - горе рогата!

   Прави впечатление, че "War Eternal" е белязан от засилено присъствие на оркестрации. В повечето песни допълнителните аранжименти стоят като кръпки върху инструменталите и просто можеше да се мине без тях, но в "Time Is Black" ефектът е доста добър. Парчето е едно от малкото в албума, които блестят с емоция и размах, вместо да крещят "вижте ни, все още можем да свирим както през 2005!" Като цяло втората половина на албума е по-силна и звучи, но доста условно, като носталгичен салют към "Stigmata" (1998) и "Wages Of Sin" (2001). Което е добре дошло, но почиването на стари лаври не води до интересни албуми.

   Защо критикуваме толкова безмилостно един безупречно изсвирен, отлично продуциран продукт, който предлага всичко най-готино в хеви метъла и постигна най-високи позиции в класациите в историята на бандата? Защото на този етап предпочитаме Arch Enemy да запишат нещо, което блика от озадачаващи експерименти (само не дъбстеп!) и прекалено смели хрумвания, отколкото да слушаме поредния им банален албум. Макар и да е изключително зрелищна група на живо, съставена от страхотни музиканти и освежена с ново лице зад микрофона, Arch Enemy от години правят метъл като с кондом - безопасен, малко архаичен, тотално предсказуем. Време е нещо да се пропука.