ARMADA, The - "The Armada"

Изминаха близо четири години, откакто канадските рок авангардисти The Tea Party сложиха край на великолепната си кариера. През тези ставащи все повече и повече месеци бяхме принудени да се задоволяваме "само" с аудио-спомените на триото, вплели в себе си по неповторим начин виртуозния рок на Led Zeppelin, вокалната уникалност на Jim Morrison и автентичната музикална магия на Ориента, и да си мечтаем за евентуалното възраждане на проекта. Уви, подобен реюниън май няма да стане реалност...
   ...но пък всяко зло - за добро. След леко несигурен опит за солова кариера, блуждаеща из замъглените дебри на акустичното, фронтменът и идеолог на The Tea Party, мистър Jeff Martin, изненада всички, сформирайки нова група и издавайки едноименния й дебют в края на 2008 г. Записан в личното му студио в Ирландия, "The Armada" вдъхна надежда за нещо хубаво в душите на многохилядната "чаена" фен-армия още преди появата си... и надеждите, слава богу, се оправдаха!
   Всъщност, имайки предвид факта, че говорим за съвсем ново формирование, пропуснахме да представим съставните му части, които в случая са не по-малко важни от разглеждания тук краен резултат. Разбира се, на първо място трябва да поставим гореспоменатия човек оркестър, "виновен" (както и навремето) за 80 процента от това, което чуваме. В случая дори можем да завишим процентите, тъй като отговорностите на Jeff Martin в The Armada включват почти всичко - като се започне от дежурните специфични вокали и акустичните и електрически китари, мине се през клавирните подложки и баса и се стигне до неземните включвания на онзи чудат орган, наречен хармониум, и неизбежните ситар, сарод и други индийски струнни музикални инструменти. Единственият сподвижник на Jeff в Армадата е перкусионистът Wayne Sheehy, чиито ритъм-умения са просто забележителни - факт, будещ не кой знае какво учудване, имайки предвид, че говорим за човек, работил с колоси от ранга на Bo Didley, Ronnie Wood и Robert Palmer.
   Що се отнася до самия албум - може би ключовата дума тук е "разнообразие". "The Armada" започва със здрав Zeppelin-ски блус рок от най-висока класа в "лицето" на "Going Down Blues" и продължава с "Chinese Whispers" - композиция в духа на The Tea Party, но с лек (и леко стряскащ на първо слушане) поп-уклон. Приблизително същото би могло да се каже и за "The Rosary", а в известна степен и за "Broken" и "A Line in the Sand", макар последните две да биха могли да бъдат пратени с чиста съвест и в отделението на баладичните епоси (наред със "скрития" финален протяжен вопъл "I Want You", който, казано директно, си е направо излишен).
   Изключително приятна глътка ретро-въздух ни се поднася от "Black Snake Blues" - чистокръвен блус в духа на бащицата Robert Johnson - преди да стигнем до абсолютните перли в диска. Става дума за пилотния сингъл "Morocco" и финалната тройка "Baby's Come Undone", "Closure" и "Invocation" - композиции, поддаващи се на описание с една-единствена дума (по избор от следните три): Страховити! Великолепни! Грандиозни! Въпросните четири парчета са издържани в духа на най-добрите "близкоизточни" традиции на покойните The Tea Party (сравненията просто няма как да се избегнат) и вероятно звучат така, както биха звучали канадците днес - здрав китарен Zep-рок, Morrison-ско пеене и тонове ориенталски мотиви. С други думи - почти титанично!