BLACK COUNTRY COMMUNION - "2"

Лос Анджелис, палми, слънце. Glenn Hughes пресича улицата, качва се в червен "Ford Thunderbird" (модел 1965-а) и отпрашва по улиците на града; тази картина в клипа на "Man in the Middle" се редува с кадри на Jason Bonham, Joe Bonamassa и Derek Sherinian в студио, записвайки новия албум на Black Country Communion "Black Country Communion 2". Коя година сме - 2011? 1970? 1975? Избършете от праха старите плочи, подредете си дискографиите на Led Zeppelin, Deep Purple, Black Sabbath, Free, Bad Company… Имате много добър повод, задава се тяхно продължение.

   Четворката, наричана основателно от мнозина "супергрупа", щурмува рок музиката в рамките на около година. Започнали като проект на Glenn Hughes с участието на китариста Joe Bonamassa, в началото на 2010-а те влизат в студио, подсилени от Jason Bonham (син на легендарния барабанист на Led Zeppelin) и бившият кадър на Dream Theater и солово подвизаващ се Derek Sherinian. Техният първи албум излезе през септември 2010-а и сега, девет месеца по-късно, следва продължението, с кратките времеви рамки и продуктивност познати ни от творчеството на митичните имена на хард рока на 70-те. Да, "70-те" е може би най-ключовата дума, която е свързана с работата на Black Country Communion. Glenn Hughes целенасочено кръщава групата с името Black Country, прозвище на район в централна Англия, откъдето той произхожда, но и бележит с още две неща - тежка, мрачна индустриална история и атмосфера, както и корен на множество достигнали легендарен статус рок групи - Led Zeppelin, Deep Purple, Black Sabbath, Judas Priest…Във времената, когато тежките рифове, блусарските сола, мощните барабани, арогантният бас изплуваха на повърхността на рока и оформиха един релеф от лиричност, мрак или еуфория, акустични орнаменти, разливащи се инструментални импровизации. Тоест - 70-те.

   Но целта на Black Country Communion не е просто да сглобят хард рок клишета с 40-годишна давност. Нито е само сбор от няколко успешни музиканти. Вторият албум на групата има зрелостта да надхвърли цитирането на седемдесетарските корени (което личи силно в първия албум), а идеята е Black Country Communion да пътува из миналото, но не и да живее там - да има своя собствен облик на седемдесетарски хард рок, но създаден през новото хилядолетие. С присъщия за Led Zeppelin, Deep Purple и Black Sabbath размах, мащаб, рифове, сола, архитектура на мелодия и тежък звук. Hughes поставя и още една цел пред "2" - както сам той заявява, "Аз вече нямам нужда да се правя на готин, искам да говоря за истинските неща, за мрачните неща, за тъмната страна". Чия тъмна страна? Пак на 70-те. Не всичко е блясък, тълпи фенове, свободна и безгрижна любов. Има депресия. Алкохол. Наркотици. Обезверяване. Самота. На тях Glenn посвещава "Faithless", и "Save Me", връщайки се към собственото си минало на оцелял рок герой на 70-те, докато други не оцеляха (да, именно John Bonham). Написаната от Bonamassa "The Battle of Hadrian Wall", с исторически сюжет, е може би една от най-Zeppelin-ските песни, създавани откак тази група не съществува, с намигване и поклон към Zeppelin класики като "The Battle of Evermore", "Ramble On" и характерното вплитане на акустичен фолклор с твърди рифове и сола. Не липсват и редовните протяжни, блусарски баладични композиции (удължените, почти седемминутни "Little Secret", "Cold"), където под рок пластовете в гласа на Glenn прозират соул и блус, добре акомпаниращи същите внушения в стила на Bonamassa. А за феновете на хард рока, който разтърсва земята под краката с мощни, агресивни, арогантни рифове, ги има "Man in the Middle", "Smokestack Woman", "Crossfire", които може да си представим като изсвирени от я Jimmy Page, я Тоny Iommy.

   Няма как да върнеш времето назад, няма как да създадеш нещо радикално ново, когато образците са били следвани вече 40 години. Но може да напомниш, че старото звучи модерно, че легендите не са забравени, че целите блясък и сила на 70-тарския хард рок могат да живеят и днес без анахронизъм. Пълна картина, със цветните и черните петна, на една отминала, но завинаги съхранена епоха, която протича като гръбнак на рок музиката през всичките тези 40 години до нас, днес. Това иска да каже Glenn Hughes с Black Country Communion - и го е направил. А ако харесвате горчивия блус привкус на "Since I’ve Been Loving You", ако винаги сте обичали "Burn" и "Highway Star", aко години наред търсите да чуете това, под някаква форма, с някаква прилика, в цялата новопоявяваща се рок музика, няма как да подминете "Black Country Communion 2".