CATAMENIA - "Cavalcade"

Това е албумът! Вярно е, че Catamenia имат още доста записи - цели осем. Но те са различни. И не приличат на деветия. Е, има нещо общо с дисковете, на чийто корици виждахме вълци. Групата е същата. Но друго няма. Сега дори един вълк не наднича от обложката. Но колкото и изненадващо да изглежда, групата е същата. Catamenia са готина банда, макар през годините някак си да не успяха да излязат от сянката на големите. До1995-а всичко в блек метъла беше изпято, изкрещяно, изстъргано, изсвирено. В мелодичния дет също. Но бандата продължи. И ето че през февруари издадоха "Cavalcade". Много, много як албум. Не го очаквах. Като че ли никои от феновете на Catamenia не го очакваха. Все пак е вторият без клавири. Но това въобще не намалява удоволствието от неговото слушане.

   Сега тези момци са рутят камбанарии. В прекия и преносния смисъл. След 15 години откриха себе си. Буквално. Онова с клавирите вече е в категорията "доброто старо време". Да, атмосферата, която създаваха, навяваше студ и хлад. След 15 години осъзнаха, че това може да се случи и без тях. Ревюто ще се получи доста приповдигнато. Но няма как да е по друг начин - една група, която просто следваше прокараните пъртини, създаде албум, доближаващ се до категорията "Шедьовър". Честно! Конниците на севера мачкат с "Cavalcade". Студът извира от всяка нота. Яростта не знае пощада. Хищникът, макар и за първи път да липсва на обложката, е още по-страшен, защото дебне от съдържанието. А то е страхотно. Това е думата, която ми идва наум. За съжаление албумът не е гениален. Защото Catamenia и този път, по някаква разбрана само от тях традиция, правят кавър. На Megadeth. "Angry Again". Много некадърно сглобен. И въобще - мястото му не е в този диск. Без него "Cavalcade" щеше да получи 10! С кавъра това няма как да стане. Иначе, останалото съдържание е повече от съвършено. Тригласното пеене, реване, кряскане рисува картини. Пренася през слуха светове. Дълбоките ревове на басиста Toni Kansanoja притискат като бетонни ботуши към дъното. Блек вокалите на Ari Nissila запокитват със сила в насрещните камъни. Чистото пеене на Kari Vahakuopus внася доза успокоение. Преди следващите бързеи.

   Албумът започва ударно с готическата атмосфера в "Blood Trails", която се подсилва от гост-участието на Ville Laihiala (Poisonblack). И мисълта бавно полита към предишното творение на финландците "VIII - The Time Unchained". И си мислиш как започва поредното дежавю, когато петимата нанасят оглушителен и стряскащ удар с едноименната "Cavalcade". Мелодиите понасят към вечността, а въпросите за тленността винаги стоят на преден план. Ритъмът във всяка една композиция е повече от завладяващ. Бавните и тежки, депресивни моменти се сблъскват изненадващо и елегантно с блек набивките. Готически пасажи се редуват с мелодични дет метъл изблици. Акустичната китара придава плътност на песните. Зимата, която Catamenia носят, е смъртоносна. "Тишината" е смазваща. В края всички сме "на шест стъпки под земята" и дори "Quantity of Sadness" не е утеха. Лешоядите отдавна пируват с плътта в "The Vulture's Feast", която с дуум включванията, навява безвременна, мъчителна печал. "Reincarnation" носи опустошение за душата. А "Post Mortem" е ши*ан шедьовър. Хармония! Ритъмът увлича като ураган. Идеите - музикални и лирични, се забиват като ледени игли. Вените са безкръвни, очите слепи. Животът е нещо повече от гадост. Той е безумие. Наказание! Дори след смъртта!

   В "Cavalcade" има всичко от онова, към което Catamenia са се стремели през годините - блек, дет, чисти вокали, готик атмосфера, бавни пасажи, бързи песни, бластбийтове, хеви метъл! И как това може да се обедини по най-добрия начин в девет композиции (кавърът не го броя)? Само момчетата от Catamenia знаят и могат. Групата, която въпреки постоянните промени, оцеля и продължава да оцелява.