COMMUNIC - "Payment of Existence"

Стъпките ми отекват по коридора на киното. На излизане от почти празната зала, след не особено интересния филм, измъквам плейъра от джоба си и прехвърлям наум нещата, които трябва да ревюирам. До вкъщи има около 30 минути пеша (съдържанието на портфейла ми подсказва, че таксито не е опция), така че времето е идеално за първоначално запознаване с албум, който предстои да бъде дисектиран из основи. На дисплея светва Communic. Часовникът до него показва 20:31. Това ще е, решавам и тръгвам към изхода.
   Здрачава се. Първото, което забелязвам, е нехарактерната за тази част от денонощието непрозрачност на въздуха - минути по-късно фиксирам и причината: надвисналите буреносни облаци, които заплашват да срутят небето. Въздухът има мириса и плътността на олово, опитът за дишане е аналогичен с усилието при катерене по вертикална стена. Мирише на дъжд... Още с първите рифове небето откликва. Барабанните удари заковават нейде горе два метални клина и по тяхната лъскава повърхност, с летливостта на разтопено сребро потичат първите тежки капки. Изтръпвам, когато осъзнавам какво не е наред: листата на дърветата се нагъват до сухи вейки пред погледа ми и откъсвайки се от клоните, насипват земята край мен - а (ако не се лъжа) сме едва в началото на лятото. Вятърът, който допреди секунди като че ли се е таял в мембраните на слушалките, се завихря и запява в хор с голите стволове и заедно с гласа на Oddleif Stensland. Земята потреперва в синхрон с басовите юмруци. Нозете лепнат в омекващата земя, затъват в неочаквани дълбочини и всяка следваща стъпка става по-трудна от предишната. Последната останала здрава земя, асфалтът, се разсича, когато идва ред на "The Abandoned One". Близката сграда пропада сред ситна пепел и дим под тежките тонове на "Raven's Cry", а човекът, с който се разминавам, поглежда натам невъзмутимо. Очите му ме приковават в себе си и разпознавам стоманения блясък - студен, прецизен, механичен. "Mutant of the new world, mutant of the new world…" трещи в главата ми, а над нея трещят светкавици. Следващата ярка мултиволтова зигзавина продънва свода, а секунда по късно брезата край пътя се разцепва на две, когато поема върху себе си небесния гняв. Вътрешният ми глас крещи, че трябва да спра и да намеря подслон, но някак си зная, че спра ли сега, няма да мога да продължа. Стълбът пред мен се накланя и жиците му - като бесилка за птици - повличат неориентирано прехвърчаща врана. Прах се стели във въздуха, после за секунди се сляга в подгизналата от дъжда несигурна земя. Поредната светкавица разкрива пейзажа на километри напред... Руини... "Through The Labyrinth Of Years" идва, за да ме накара да опра гръб в полуразрушената стена на някогашния киносалон и да чакам последният апокалиптичен удар да е точно над мен. Водните капки парят. Всичко се завърта като във фуния, а главата ми се блъсва във стените й... за последно...
   ...на дисплея светва Communic. Часовникът до него показва 21:33. Поглеждам мрачното небе навън, а след това проверявам съдържанието на портфейла си. "Такси" - решавам и се озовавам на улицата. Музиката в ушите ми навява асоциации с Nevermore и Control Denied. Дигам ръка и жълтата кола спира до мен. Докато се шмугвам вътре и казвам адреса си, само за миг ми се струва, че в огледалцето насреща ми греят роботизирани зеници... само за миг... После клепките отсреща премигват и връщат безразличието и умората от тежкия работен ден. Отпускам се назад и оставам в плен на музиката - трети размазващ албум на Communic!