CULT OF LUNA - "Eternal Kingdom"

Петият студиен албум на шведите излезе през лятото, като странна шега с топлото време и палатковите настроения. Смразяващо е да се прослушва нещо такова, докато слънцето се хили от небето, а морето прилича на голям син аспирин. Докато "Eternal Kingdom" набира сили в пространството между дюните, няколко глави с помътнели очи питат дали това не са Isis. Единствено алкохолът може да е причина за такъв въпрос, защото въпреки общия коловоз, в който често двете групи си подкарват каруците, новия диск на Cult of Luna е стъпка встрани от канавката, направо през банкета, та в шубраците наоколо.
   Момчетата тръгват с идеята "сега ще правим як албум" - похвално начинание, докарало безбройни беди на войските ахейски... опа, това беше друга история. Така де, пътят към ада бил постлан с добри намерения - и този път станало така. На мястото, където записвали - разрушена психиатрична болница - открили дневник на един от лудите, пребивавали там. Човекът убил жена си, обвинил за това едни от многото митични същества, с които е изпълнена нордическата митология, и стриктно си водил дневник, в който изграждал своя въображаем налудничав свят. Писанията си имали и заглавие - можете ли да се сетите какво? "Tales from the Eternal Kingdom", разбира се (това сигурно е по-зловещо и от "Разкази от криптата"). Подобна находка се оказала подходящия катализатор за групата, която базира на нея текстовете и музиката си. Aлбумите на "Cult of Luna" традиционно се концентрират върху една тема. След стесняването на фокуса при "Somewhere Along the Highway ", който изследва самотата на захвърлен сред нищото мъж, "Eternal Kingdom" свива още повече хоризонта и се впуска в шеметно бродене из лудостта. И то как... Плътен и тежък звук - като мармалад върху филия от джуджешки хляб*. Дори да не се заслушвате в лириките, инструменталните пасажи, които са като зимна северна гора по здрач - необятни, дълбоки, възвисяващо смазващи - оставят възможност въображението да препуска по замръзналата почва на мастиленочерните пътища и нагнетяват с всяка минута все по-тъмните и тъмни тонове на спускащия се мрак. Рифовете са смазващи в лекотата, с която разперват покривалото на нощта и обгръщат вокалите, от които избликват не просто обичайните крясъци, а потискащо, мачкащо, почти болезнено чувство - сякаш огромен, величав звяр е ранен в сърцето. Добавяме и неочаквани за творчеството на групата елементи - електрониката в "Osterbotten", атмосферичните китари в "Ugin", навяващи спомени от преди десетилетия... От отварящото "Owlwood", което долита като прилеп - леко, само полъх някъде в тъмнината, за да смени неколкократно посоката на полета си и да се разгърне в диво биене на криле, до финала "Following Betulas", където басът нагнетява атмосфера, по-плътна от каменна стена, а китарите и вокалът извайват нещо, съперничещо си с Маелстрьом, целият албум е великолепно творение - в суровата си красота на гранатовото сърце на планината.

   *В случай, че се налага уточнение - спецификата на джуджешкия хляб е такава, че при нужда той ефективно се използва за бойно оръжие и успешно разбива корави глави.