DEF LEPPARD - "Songs from the Sparkle Lounge"

Преди двадесет и пет години Def Leppard сключиха сделка с Дявола. Дяволът се казваше поп метъл. Сделките с дявола обикновено са на бартерен принцип. Печелиш в настоящето, фалираш във вечността. При Leppard настоящето приключи към средата на 90-те. Това е положението.
   Joe Elliot, визионер и контрактор, имаше план за внезапно преселване от Шефийлд - кварталът на пролетариите, в Ориндж Каунти - кварталът на богатите. Def Leppard не са хеви метъл от кюмюрена Средна Англия, Def Leppard се харесват на всички. Def Leppard са талантливи и красиви. Те имат приятни рифове и чудни мелодии, посипани с брилянтин. Тъй рече Elliot и подписа договора. Но визионерът нямаше визия какво да правят след настоящето. Не привидя и бурята от Сиатъл. И когато поп метълът бе пометен от кобейновците с техните дрезгави бунтарства и пуловери на едра плетка, брилянтинът се превърна в пърхот, а Leppard изпаднаха в онова вегетативно състояние на поносима студийна продукция, белязана от копнежа по "Pyromania" и "Hysteria".
   Не беше само и отшумялата им модерност. Steve Clark, когато най-много им трябваше, взе, че си отиде. И така вече 17 години. Мъртъв е. Clark не беше визионер, но знаеше как се пишат добри песни. По-късно "шестият член" Robert John Mutt Lange, съавтор и опаковчик на добри песни, се преквалифицира от най-успешния рок продуцент на 80-те в най-успешния кънтри продуцент на 90-те. Shania Twain е стимул за преквалификации. А Leppard опитваха да се променят. После решиха да не се променят. После издадоха диск с кавъри.
   Толкова със ситуационния анализ.
   Ето го и "Songs from the Sparkle Lounge", албум No 11, почти приличен опит за излизане от вегетацията. Шарен като колажа от изрезки тип Sgt. Pepper на обложката си. По-добър е от "X" от 2002 (ревю), ако ги сравняваме песен по песен. По-слаб е от "Long live the 70s" трибюта "Yeah!" (2006), ако ги сравняваме по завършеност. Други сравнения няма да правим.
   Албумът има нелоши песни, но няма аромат. Има гост - кънтри певец (Tim McGraw в "Nine Lives"), но няма наставник, който да позаглади въпроса с препратките. Група с 30 години стаж и 100 милиона тираж би трябвало да знае как да се самоцитира добре, а и съвсем не й отива да цитира други. Подобно състояние обикновено се нарича "изчерпване". Но Leppard се изчерпаха още с "Adrenalize", дето има една приказка. Тук са налице други обстоятелства. Част от тях - смущаващи. Споменатата "Nine Lives" е като далечен спомен за "Pour Some Sugar on Me", съживен от Bryan Adams. "Hallucinate" - типичен Leppard-хардрок, се опитва да рециклира рифа на "Photograph", но напушения хоров ентусиазъм на припева убива ударната вълна. "Only the Good Die Young" е смес от бритпоп с изповеден характер и разлети акорди тип "Hysteria".
   Големият смут настъпва с "Love". Leppard никога не са крили възхищението си по Queen, но за първи път си позволяват кражба с взлом. "Love" - балада за две сърца, е вокална преработка на класиката "Jealousy" от "Jazz". Пианото е подменено с кухарка. Кухарката цитира друга класика - "Love of My Life". И накрая тези работи израстват до симфо-хорово-маршов финал, където "Bohemian Rhapsody" катастрофира с "Innuendo" в условия на неописуем мелодраматизъм. "Cruise Control" е поразхвърляна антивоенна песен с водеща бас-линия и въздушни китари, леко в духа на Simple Minds. "Bad Actress" - една от енергичните забивки, е с произход "Beating Around the Bush" на AC/DC, с щуро Ангъсово соло и намигване към "Let there Be Rock". "C’mon C’mon" е добра преработка на произволно взет глем-рок стандарт от 70-те, с T-Rex рифче и позитивен припев. Да гледаме на позитивното. Албумът е нелош. Изкачи се и до петото място в "Billboard" - най-високата позиция, която Leppard са достигали от 16 години насам. А те са от групите, за които "Billboard" е важен фактор по скалата "добър" - "лош".