DISTURBED - "Asylum"

В последно време ми върви да ревюирам такива банди, които са намерили правилната ниша и уверено си копаят (а някои се и закопават) в нея. Lordi, Godsmack, Airbourne, сега Disturbed, а в близко бъдеще ще ви говоря и за All That Remains - при всички тях новите албуми не се различават кой знае колко от предишните. От друга страна тези групи притежават и характерни елементи, които ги правят разпознаваеми. Затова ако веднъж си почувствал изказа им близък, при следващия си сблъсък със сътвореното от същите музиканти, то отново ще ти допадне. Тогава кое ни кара да пренебрегваме един техен диск за сметка на друг?

   Разсъжденията по въпроса мога спокойно да отнеса към Disturbed. Тяхното развитие от нюметълския им дебют - "Sickness" беше относително бавно и постепенно, за да достигне до изкристализирала музикална форма в тоталната мощ на "Indestructible". Но, както се случва в подобни ситуации, при опит за повторение резултатът почти винаги е под нивото на първообраза. Ето сега слушам актуалното предложение на четиримата американци - "Asylum" и всичко си му е на мястото - отсечените рифове от китарата на Dan Donegan, накъсаните, редящи вокали на David Draiman, безгрешната ритъм секция... всичко. Но както и при художник, разчитащ на сходна техника, за да се получи поредната картина добра, е нужно нещо повече от определен тип бои и характер на рисунъка. Така е и тук - технически "Asylum" е издържан до най-дребния детайл, но същевременно е скучен. В това под час като времетраене съдържание има прекалено малко минутки, които да оправдаят съществуването на останалите. Например интрото "Remnants" е великолепен пример за демонстриран прогресивен потенциал, който така и не намира по-разгърната реализация. Първите три песни (едноименната, "The Infection" и "Warrior") са безпогрешни попадения. Оттам насетне обаче групата влиза в капана на собствените си клишета. "Another Way to Die" донякъде също бих сложил сред попаденията, ако не бяха текстът и клипът й, занимаващи ни с екологични проблеми. Следващата "Never Again" пък е за Холокоста. Няма лошо в социалните текстове, нали? Но тези песни не са плашещо реални и каращи ни да се замислим, те звучат по-скоро порицателно, наставнически, а с такъв тон едва ли биха могли да гонят нужното внушение. Някой би си помислил, че Disturbed се опитват да бъдат актуален метъл аналог на U2. Още един довод в полза на това твърдение ни се предоставя в самия край на диска под формата на скрито парче. "ISHFWILF" е преработка на "I Still Haven't Found What I'm Looking For" на именитите ирландци, но старанието песента да се набута в желаните стилови рамки е толкова наивно, че изпълнението със завидна лекота се настанява в личния ми "Топ 10 на най-безсмислените кавъри". Останалото от албума се извърта по между другото и човек може да си изкара времето, любувайки се на иначе доста приятната обложка с развилнелият се талисман на групата The Guy.

   Та кое тогава прави разликата между монолитно неразрушимия (като името си) "Indestructible" и новия "Asylum"? При условие, че характерните елементи са си на мястото? Ако го наречем "магия" вероятно няма да сме много далеч от истината. Магия в тоновете, магия в текстовете, енергия в песните - все неща, които изданията от 2005-а и от 2008 г. притежаваха. А тук имаме просто 53 минути професионално (или може да кажем "рутинно") записана нова музика. И (почти) нищо повече.