DOWN - "Down IV - Part 2"

Независимо колко бутилки са пресушили, колко наркотици са унищожили, и колко титулярни музиканти са напуснали поради обречената битка с тези основополагащи пороци, Down продължават да удрят, мачкат и газят. Както винаги - бавно и без да бързат. Трудно можем да ги обвиняваме в мудност заради решението им да сервират четвъртия си албум на отделни порции при положение, че наследникът на "The Purple EP" (2012) съдържа цели 133 рифа в шестте си песни. Откъдето и да го погледнете, това си е доста Down, дори за най-вманиачените фенове на нюорлийнската четворка. А, взети заедно, двете EP-та образуват най-тежката и гъсто наситена с рифове творба в кариерата на групата.

   Въпреки, че място за критика почти няма, може би не на всеки ще допадне факта, че бандата осезаемо смени начина, по който композира. В целия "Down IV" няма парче, което да хваща ухото с куките си, като "Stone the Crow" и "Lifer". Въпрос на вкус е дали искате да слушате "хитове", вместо да слушате какво се получава, когато Down се съберат в собственото си студио и засвирят спонтанно, без да гледат часовника и без да им дреме какво мислят лейбъла и продуцента. Времето си върви, жегата отива към непоносима, рифовете се трупат, и понеже темпото е бавно като реакциите на упоен мозък, всеки тон от китарите изпълва помещението като плътен дим, сред който Philip Anselmo ръмжи и грачи с всичката омраза на света. В това място тиктакането на метронома, софтуерът за корекция на вокали, и прочее начини за роботизиране на любимата ни музика са абсолютно забранени. Текстове за барбекюта, мацки и пикапи - също.

   Колкото повече остаряват Anselmo и неговите каубои, толкова по-искрена и цапардосваща в зъбите става музиката им, а от това по-добре не би могло да бъде. Въпреки, че брадатият темерут Kirk Windstein (китара) от Crowbar напусна супергрупата по средата на записите, "Down IV - Part 2" не е нищо по-малко от очакван и естествен завършек на започнатото от "Лилавото EP". Не разполагаме с данни какъв принос има заместникът на Windstein, Bobby Landgraf, в това албумът толкова да си тежи на мястото, но честно казано, не ни и пука. Финалният резултат е безкомпромисен, суров, и по сабатски тромав - точно както трябва да бъде.