DREDG - "Chuckles And Mr. Squeezy"

След първото прослушване на "Chuckles and Mr Squeezy" на dredg реших, че това е може би едно от най-бездарните неща, които съм чувал някога. Но се насилих да изслушам албума още три трудни пъти, за да стигна до някакво по-обосновано мнение. И тъкмо започнах да усещам за какво иде дума и ми просветна - не слушайте, а гледайте! И аз просто огледах добре обложката, както и вие може да направите, и прегледах няколко картини на Салвадор Дали. Да, Дали, защото четиримата калифорнийци (Gavin Hayes, Drew Roulette, Mark Engles, Dino Campanella) го считат за свое абсолютно вдъхновение. И на следващото прослушване този особен албум с това особено име вече ми стана напълно понятен.

   Ако сте фен на dredg и обожавате предишните им арт/прогресив/алтърнатив експерименти като емблематичните "Leitmotif" (1998) и "El Cielo" (2002), то ви препоръчвам да не слушате този албум за нищо на света. Ако искате да се запознаете с творчеството на групата, не трябва да започвате от този албум. И има защо. Когато една експериментална група се захване да експериментира, това е чисто и просто движение по острие, което може да реже; и новият албум стряска с кардинално различната си посока. Вокалистът Gavin нарича стила на "Chuckles…" "мрачен поп" и е безбожно прав.

   Няма изблици, няма острота, няма динамика; да не казвам, че няма китара. Барабаните са заменени на места с електронен бийт, глух и синтетичен, минималистичен звук, сякаш изваден от първите години на 80-те, от ранните New Order и Depeche Mode. Още въвеждащата "Another Tribe" е, честно казано, брутален контраст с творчеството на групата до момента. Навлизането в албума е леко, лесно като плъзгане по лед. Просто няма нищо, което да те спре, емоциите са тотално изтрити от песните на групата, никакви спадове и върхове, никакъв релеф. Има много студенина, специално в песните с електронна основа като "Down Without a Fight" или "Sun Goes Down". Гласът на Gavin също е изцяло изравнен, с леко протяжно и уморено произнасяне на фразата като заучен робот. Или с други думи, още един повей на даркуейв от 80-те. Отделни пробиви през тази стена са акустичната "Kalathat", може би единствената композиция в албума с изразена емоция, дори и ограничена само до вокалите. "The Thought of Losing You" носи единствената изчистена китарна мелодия (думата "риф" за "Chuckles…" е тотално неприложима), която е по-скоро далечен отглас от Tool или R.E.M, отколкото нещо изцяло оригинално; а във фона се спотаява електронен бийт и познат синтезатор. Това не са прог клавири, това не е пиано, това е именно хладния, синтезиран звук на 80-арски пост-пънк, синтпоп, уейв... - каквото си изберете. Самите песни са изцяло орязани откъм мащаб. Иначе бисерът в този албум е "The Ornament", която балансира между джаз, трипхоп ритъм и отнесена мелодия ала The Cure в култовия "Disintegration". И dredg рисуват тук една съвършена сюрреалистична картина, толкова добра, че сякаш те буди сред целия монотонен пласт на албума.

   Съмнявам се описаното дотук да е много обнадеждаващо за онези, които искат да чуят албума. Когато мислех каква оценка да му сложа, бях напълно раздвоен. Защо? Ако сравня "Chuckles…" с което и да е чуто до сега произведение на dredg, оценката трябва да е далеч под нулата, както е цялата температура на атмосферата на албума. Но дали? Така или иначе, за една експериментална група не можем да поставим граници и да кажем "този експеримент е добър, а онзи е лош". Всеки е сам за себе си; така мисля и за предходните "El Cielo" и "Leitmotif", така казвам и за "Chuckles…" Защо този албум получава висока оценка, въпреки всичко казано дотук (ако ви изглежда критично)? Заради една дума цитирана по-горе. Поп. Това е всичко. "Chuckles and Mr Squeezy" е истински поп албум в смисъла на музика, която може да ви съпровожда на път към работа и на връщане вечер; музика, която е понятна и разбираема, неусетно е влязла под кожата ви и е вкарала там и онова, което не сте усетили у нея в първия момент. Да, dredg просто са станали такива, тук, за около 40 минути, възкресявайки (и осъвременявайки) цял отминал свят отпреди близо 30 години. Неслучайно използвах имената на ред други банди. Звукът на албума не е естественото развитие на dredg; те са кривнали, спрели са колата си край пътя и са си казали: "Хайде да направим нещо неочаквано, уникално, нещо като нищо друго". И успяват, независимо дали този експеримент допада на моето ухо или нечие чуждо. A защо няма да получат максимална оценка? Dredg обичат Салвадор Дали; но са доста далеч от него, все още, макар че трябва да им признаем, че вървят в неговата посока.