FLYING COLORS - "Flying Colors"

Дебютният албум на най-новата супергрупа в света на мелодичния рок, Flying Colors, има само един сериозен недостатък. Или по-точно казано, личният ми сблъсък с него имаше един сериозен недостатък - осъществи се твърде рано. Още в самото начало на тази година, когато лютата зима беше във вихъра си и разпръскваше ледените си кристали из въздуха, сякаш бе решила да властва вовеки. А творението на (готови за дълбок поклон!) Steve и Neal Morse, Mike Portnoy, Casey McPherson и Dave LaRue е същинска Пролет! С главно П. Всяка нота в него ухае на сутрешна роса и разбушували се хормони. А те от своя страна - нотите - се съвокупляват и сливат телата си в песни, чиято разнообразност би могла да се сравни единствено с безбройните пролетни цветове, които майката Природа старателно разпръсква накъдето й видят очите. Така че, ако ви е писнало от студ и сняг, не губете време, а разтворете широко прозорците на съзнанието си и поканете Пролетта в своя дом! Ако не цъфнете от наслада като дъхав люляк през май, то поне вероятността да заспите една нощ с усмивка на лице и с една идея по-влюбени в живота е голяма.

   Още откриващото парче "Blue Ocean" ни въвлича в буйните си води, подхвърляйки ни безпомощно върху хипнотичната бас линия на Dave LaRue, газеща като петролен танкер през цялата песен. "Shoulda Coulda Woulda" втежнява атмосферата, но усещането е по-скоро алтернативно и кахърно, като последното е подчертано с брилянтни многогласия в припева. Океанът утихва за момент с "Kayla" (никаква роднинска връзка с Клептъновата "Layla", но също толкова красива), само за да ни напомни старата поговорка за затишието пред буря. Самата буря ("The Storm") започва по-скоро като поп песен, която лесно би намерила място в седмичния чарт на MTV, и това положение не се променя коренно до края й. Бурята от емоции, облечени в глас, обаче е гарантирана. Въпреки "easy listening" настроението й, аранжиментът е далеч от Светото триакордие на попа, а феновете на U2 може би биха припознали и свенлива пръска от почерка на ирландците в нея. Джазираната ритъм секция на "Forever in a Daze", която властва по време на цялото парче, елегантно преминава в изключително хващащ припев, който би паснал перфектно на някоя колежанска холивудска "road trip" продукция. "Love Is What I’m Waiting For" представлява класически брит-поп с усложнена солова секция, докато в двете нежни балади "Everything Changes" и "Better Than Walking Away" Steve Morse рисува с чувствената си китара истински слухови шедьоври, докато Casey McPherson дава простор на най-дълбоките си кътчета душа. Най-тежкото парче в албума, "All Falls Down", пък дава сериозна заявка да бъде етикетирано като пауър метъл от класически тип, а ако слушаме блусарската композиция "Fool in My Heart" със затворени очи, едва ли бихме били напълно сигурни дали лежерно се разтапяме под звуците на Flying Colors или под тези на симпатягите от Steve Miller Band. Музикантският брилянт в албума е оставен за неговия финал и носи името "Infinite Fire". 12-минутната композиция със силен прогресив уклон предлага прелюбопитни реминисценции както с екс-любимата на Mike Portnoy Dream Theater, така и със Стийвморзовата седемдесетарска рожба Dixie Dregs, но в точната дозировка, за да запази в крайна сметка свой собствен облик.

   И така, след като и последният цвят на тази звездна музикална Пролет е отлетял от гнездото на уредбата ви, спокойно можете да се излегнете блажено на хамака в двора с чаша малцово питие в ръка и да очаквате негово величество Лятото.