FOO FIGHTERS - "Wasting Light"

Истина е, че има емблематични поколения в рок музиката. Може би последното най-ярко такова беше взривът на традиционно наричаното "гръндж" и "алтърнатив" поколение от началото на 90-те, което сякаш върна гореща кръв във вените на рока. И то си има своите мъртви герои, но и други, възкръснали от пепелта на времето, а Dave Grohl е именно такъв. Жив класик в очите на онези, в чиито сърца завинаги е издълбан образът на гимнастическия салон, взривен от експлозивната енергия в така известния клип на "Smells Like Teen Spirit" на Nirvana. За едни неговата Foo Fighters може би е носител на факела на същата кауза, но пък за други е просто име в модерния, клонящ към алтърнатив, рок, което се е покачило на върха - това, сам признава Dave, за него е разпродаденото самостоятелно участие на легендарния "Уембли" през 2008 г.

   От тази гледната точка новия студиен "Wasting Light" (2011) трябва да е албумът-пик на Foo Fighters, албумът, който да ги бетонира в залата на рок славата. По формални критерии, говорим точно за това - за албум, кацнал с излизането си на върха на престижни класации, спечелил гореща подкрепа от реномирани критици, изобщо - всичко "най-". След успехите с по-скоро придържащия се към установените алтърнатив стандарти "In Your Honor" (2005) и, както казва самия Grohl, "музикантския" "Echoes, Silence, Patience and Grace" (2007), основната концепция на "Wasting Light" е: завръщане към корените. Затова изобщо не е случаен изборът на по-твърд звук на албума, нито пък Butch Vig (продуцирал "Nevermind" на Nirvana) за продуцент, нито участието на Krist Novoselic (стар боен другар от Nirvana) в "I Should Have Known" и Bob Mould (в "Dear Rosemary") от легендарните за американската пънк и алтърнатив сцена на 80-те Husker Du. Фактът, че "Wasting Light" е записан в гаража в дома на Grohl не бива да се подминава. С други думи - "гаражен" албум, албум с идеята да събуди позаспалия в съвременната рок музика бунтарски, твърд, агресивен призрак на гръндж вълната - на онази Nirvana, където Dave барабанеше с енергия и патос на боксьор, забиващ кроше в лицето на фалша и позата. Оттук и идеята за по-твърд звук, за покана към другари от времето на ранните стъпки в музиката от началото на 90-те, та дори и леко кимване към по-старите учители и поколения с появата на Lemmy Kilmister (Motorhead) в клипа на "White Limo".

   За 20 години в музикалната индустрия обаче Dave Grohl добре си е научил уроците и е разбрал колко краткотрайна и (само)унищожителна е всяка експлозия и революция; и как бавно се гради кариера стъпка по стъпка към върха. Със забележително по-втежнен звук и изчистен от разнообразни пластове, "Wasting Light" предлага всъщност само формата, но не и съдържанието на бунтовната агресия, която поколението на 90-те, изплувало от гаражната и колежанска ъндърграунд сцена, изнесе на преден план. Гневът, мрачният сарказъм на Nirvana в "Smells Like Teen Spirit", "Come as You Are", "You Know You’re Right" липсват от сърцевината на албума, липсва и искреността на по-ранни неща като "Best of You" (от "In Your Honor"). А налице са приятни за ухото 11 песни с продължителност между 4 и 5 минути - хем да задържат вниманието, хем и да не отегчат. "Rope" е най-комерсиално отворена към (ТВ) аудиторията на алтернативната музика - заедно с "These Days" и "Bridges Burning". На места има залитания по-скоро към "инди" и съвременен американски поп-ориентиран пънк ("Back and Forth", "A Matter of Time"), на други откровено търсене на бърз и агресивен, твърд звук ("White Limo"), и една голяма част с мелодични, ритмични, готови за припяване песни (например "Arlandia", "Miss the Misery") - да отбележим и силното присъствие на барабаниста Taylor Hawkins. Записът преднамерено иска да бъде готов за големите зали, за стадионите, за фестивалите; да премине по каналния ред от студиото към радиоефира (и Интернет, където беше пуснат за свободно слушане), за да стигне бързо до американската тийнейджърска аудитория в кварталите с подредени бели двуетажни къщи по прави улици в предградията на средната класа на големите градове. Там, където фрустрацията на средния младеж има нужда от клапан, който да отпусне парата, да даде малко неангажиращ, но суров "гаражен" рок за изливане на ярост и недоволство, а след участието на Foo Fighters на поредния концерт в поредната мащабна зала или стадион, въпросният млад герой да си тръгне успокоен, прочистен, или казано по нашенски - накуфял се. Зад "гаражните" си цели, "Wasting Light" е позитивен и жизнеутвърждаващ; албум не за обидените, разочарованите, отказващи се от живота, или потъналите в хероиновата мъгла, а за онези, които колкото и да се бунтуват, накрая приемат света, намират (успешно) мястото си в него и не се самоубиват - затова и във финалната (синтезираща казаното за албума) "Walk" Dave пее "I never wanna die, I never wanna leave, I never say goodbye..."