FYELD - "Not Blond Enough to Survyve the Holocaust"

Макар да се проточи цели шест години, чакането на втория студиен диск на Fyeld категорично си струваше. Всяка идея. Всеки акорд. Всеки бийт. Всеки риф. И въпреки че няма как да подценим забележителните достойнства на едноименния дебют на столичния квинтет от 2003 г., "Not Blond Enough to Survyve the Holocaust" го бие най-брутално. По всички параграфи.
   И така, какво е действително новото в новия диск на Fyeld? Ако оставим настрана същинската част, т.е. съдържанието, би било добре да започнем с фактологичните подробности. На първо място, албумът е записан с нов китарист. Името му е Емануил Дончев (всяка прилика с Емо от Matakka и Defect не е случайна), а официалното му присъединяване към Боян "Бобз" Генов (вокали и китара), Добромир "Додо" Вълков (ударни), финландското чудо Timo Kalevi Puukko (програминг и китара) и басиста Веселин Чипилов (всяка прилика с Аксел от Сепуко 6 не е случайна) бе оповестено през април 2007 г. На второ място, Fyeld могат да се похвалят с новите си продуценти и издатели "Stain Pictures" (всяка прилика с действителни лица от "Stain Studio" не е случайна), а на трето - с нови мениджъри, подвизаващи се под инициалното название "Double D Music" (всяка прилика с бивши инДивиДи от Епизод не е случайна).
   И ето, че след поредицата от далеч не случайни факти, дойде време да обърнем взор и най-вече слух към несправедливо пренебрегнатата в предния абзац същинска част - онази, заради която оценката в края на тези словоизлияния е такава, каквато е. Дори и само след бегло изслушване, веднага прави впечатление, че кристалното звучене на "Not Blond Enough to Survyve the Holocaust" е значително по-плътно и втежнено, но същевременно индустриализирано и неимоверно по-разнообразно в сравнение с това на дебюта. Честно казано, не бих се наел да съпоставям сътвореното от Fyeld с нищо друго, макар че бих рискувал да препоръчам диска и на фенове на Alien Industry, и на Slipknot-маниаци, и на пристрастени към Fear Factory, и на Machine Head-бенгъри, и на Prong-олюбци, и на Static-X-зистенциалисти... и на всеки, падащ си по действително тежък, нестандартен, качествен и съвременно звучащ метъл.
   При многократно и внимателно потапяне в съдържанието на 12-те звукови булдозера в диска, причините за горната констатация се изясняват... до хвърляща с еуфоричен кеф болка, причинена от великолепното черепосмазващо обединение от същия онзи съвременен метъл, безумно плътната китарна "стена от звук", обилното количество виртуозно-зловещи електронни подложки, валякообразния ритъм, яростните вокални изблици и свежите текстове. Да, именно това са основите, върху които е излят албумът - китарите, електрониката, звукът, идеите, раздвижеността, тежестта, аранжиментите, хъсът, настроението... и приятното чувство за хумор, видно още от заглавията на някои от парчетата, оформени под формата на заигравки с имената на вечни групи от Острова ("Rolling Spawns"), вечни шлагери на Elvis ("Devil in These Guys") и вечни родни псевдоюридически улични термини за умишлено нанасяне на телесни повреди ("Q-Tech").
   Ако трябва да бъдем по-конкретни и обстоятелствени (а в случая е задължително - все пак става дума за един от наистина малкото, и то качествени български метъл албуми, издадени през 2009 г.), яростният отпор срещу съвременния мозъчен холокост започва с бясна атака, предшестваща същинския щурм. И наистина, надъханото милитаристично електро-индъстриъл интро "Attack of the Dirty Grooves" води след себе си нещо абсолютно мачкащо. Безмилостно. Като убиец психопат в американско училище... тъй като именно за това става дума в ужасяващо бруталното същинско откриващо парче в диска, "Suffer My Justice", отстъпващо място на лавинообразната сеч "Rolling Spawns" - в бясно темпо и с припев, перфектен за ултра-болезнено пого. "Devil in These Guys" ни предоставя мелодична глътка въздух с едва ли не игрива и адски зарибяваща мелодия в куплетите и закопаващ на дълбочина шест фута под земята припев, а посестримата й, "This Time", е най-кратката и буквално най-лесно смилаема песен в диска. Композирано и изпято основно от Емо, това заредено с покоряваща мелодия с лек етно-полъх и вледеняващо прекрасен аранжимент парче е може би най-радиофоничното творение, записвано някога от Fyeld... изцяло контрастиращо с "Q-Tech". Да, става дума за същата онази резачка, позната от компилацията "Playlist", издадена от "Строежа" още през лятото на 2005 г., но в изцяло обновен и осъвременен вариант - с побеснял ритъм, вбесени вокали, обеснически тежки рифове... Изобщо - бесен кютек!
   Втората половина на близо едночасовия албум започва с едва ли не танцувалното китаризирано начало на "Finished", преливащо в насечен звуков парен чук, блъскащ слушателските глави в умерено, но непрощаващо темпо. "Beefinger", чийто клип (заедно с този към "Rolling Spawns") мачка Мрежата още от миналата година, ни подлага на безапелационна риф-канонада с тръпкопобиващ, лъхащ на обреченост извънземен аранжимент. Всъщност, думата "обреченост" като че ли приляга доста по-добре на "Scourge of God" - най-тържествената (условно казано) композиция в диска. Бавна. Ужасяваща. Дълбока. С осезаем етно-оттенък - и заради умело вплетения близкоизточен инструментариум, и заради прокрадващите се кахърни извивки на пропит от мъка женски глас. Пропит и от безнадеждност. И от безсилие. Безсилие пред яростта и жестокостта на възпетия в текста Бич Божий...
   В противовес на древния гняв на Атила, щафетата бива поета от модернистичната "Techno_D", чието действително технично епично начало, сътворено от феноменалния Тимо (явно и значението на думата "prodigy" не е случайно...), е последвано от подтикваща към вратоизкълчващо куфеене накъсана канонада, доминирана ту от вокалите на Бобз на фона на ехтящия ритъм, ту от всесилни като потоци прясна лава китарни откоси, ту от призрачни Laibach-овидни синтове. Последните се промъкват и в "Long John", чийто главозамайващ основен китарен риф води след себе си убийствен Slipknot-оподобен изблик (от слушане до пълно видиотяване вече не ми хрумва нищо по-мъдро), за да завърши с "40 Years in the Desert". Макар в структурно (повтарям - само в структурно) отношение да напомня на някои от най-раздвижените хрумвания на Clawfinger, въпросното парче е може би и "най-метълското" в целия албум - с ясно изразени куплети, припев с отчетлива мелодия и дори соло на китара. След края му получаваме и единствения, действително единствения минус в диска - "скрит" бонус под формата на леко ненужни (в зависимост от гледната точка) "избрани бисери", документирани по време на работата по записите за албума, завършващи с екзистенциалното заключение: "I still don't know what it's all about..."
   Е, Бобз може и да не знае за какво става въпрос, но аз знам - имаме си работа с един от албумите на годината. В глобален аспект. И макар да са недостатъчно руси, с "Not Blond Enough to Survyve the Holocaust" музикантите недвусмислено заявяват (и доказват), че няма да бъдат претопени от ширещия с по света и у нас MTV-холокост. Че няма да се дадат и на обезличаващата всичко по пътя си родна бе-ге-радио-мафия. Че са истински survyvors, при това по-alyve & kickin' отвсякога, ако трябва да префасонираме клишето с характерния за Fyeld правопис. С една дума - fantastyc!