GAMMA RAY - "Land of the Free Part II"

Класическите албуми на рок групите са верни спътници, доказали качествата си и издържали проверката на времето. С тях се крачи лесно, а парчетата са винаги готови да се притекат на помощ по време на концерт, ако публиката стане по-апатична. Но посегнеш ли на тези албуми, феновете настръхват. Прави впечатление, че през последните няколко години това се превръща в нещо като традиция - групи-лидери в своите стилове като Queensryche и Helloween направиха продължения съответно на "Operation: Mindcrime" и на "Keeper of the Seven Keys". Материалните облаги от подобен ход са ясни, но опасността при всички най-добри намерения сам да откъснеш главата на собствената си златна кокошка виси като брадва във въздуха. И ето, че тази година Gamma Ray издадоха втора част на класическия "Land 0f the Free".
   Няма да крия, че "лъчевите" са ми любима група. Те са от онази порода банди, които, намерили своето място на музикалната сцена, без да променят драстично стила си, методично издават качествени албуми. Всички фенове на немския квартет знаят какво ще чуят и затова към новите тави няма прекалено високи очаквания. Само че самите Gamma Ray вдигнаха летвата с избора на заглавие за тазгодишното издание. Може ли "Land of the Free II" да се мери със своя "родител"?
   Основният проблем на диска проличава след едно цялостно прослушване, и този проблем е небалансираността. Съвсем резонно е в един албум да има пикове и спадове, но имам чувството, че Kai Hansen и компания са се опитали да изпитат търпението на слушателя. След доброто начало с "Into the Storm" се чувстваш зареден с положителните емоции, които като по правило са остатъчната сетивна краска от всички продукти с щампела на групата. Само че идва "From the Ashes" - прекалено стандартна дори за Gamma Ray песен, която не успява да блесне. Кратката прелюдия "Rising Again" ни представя "To Mother Earth" чийто скоростен въвеждащ риф постепенно достига до елементарна мелодия, гарнирана с измъченото "She was so beauuuutiful…". Този пасаж е ситуиран в припева и в рамките на 5 минути ще ни се наложи да го чуем 7-8 пъти, така че - познайте как действа това? Като удар по горепосочените положителни емоции с нещо много твърдо. Например лопата.
   След този неуверен старт някой може и да се откаже да чуе остатъка от албума. Но това ще бъде грешка. "Rain" играе ролята на вододел, след който заваляват тупалки - "Leaving Hell", "When the World", "Hear Me Calling". Има и различна песен, чиято композиционна класа и нехарактерност я правят най-открояващото се парче в албума. Става въпрос за "Empress" - написана от барабаниста Dan Zimmermann (за щастие не я е прибрал за своята група Freedom Call, затъваща все повече в блатото на посредствеността), която изненадва с маршовост и умерен (като за Gamma Ray) мрак. Много Accept възкликна един познат, слушайки хоровия припев. Много Maiden възкликвам пък аз, слушайки "Opportunity". Тук трябва да спомена, че из целия албум са пръснати препратки както към творчеството на други групи така и към собствената музикална история на бандата, като най-осезаеми са те към албума от 1995 г. (все пак настоящият се явява негово продължение). Цитатите и автоцитатите са най-ясно доловими в песен номер 10 - "Real World". Там забелязваме риф, напомнящ "Heaven or Hell" (от “No World Order”, 2001 г.), познато звучащ припев и един преход след солото, който се заиграва с почти идентичен пасаж от "The Sentinel" на Judas Priest. Но на кой, по дяволите, му пука след като песента къса тишината така категорично, успява да се превърне в любима от раз, а и имам сериозни подозрения, че ще се стане задължителна част от концертната програма на бандата - нещо, което и те сами загатнаха изпълнявайки я на 18.11 в Зимния дворец в София. За затваряне на цикъла е оставена "Insurrection" - мастита композиция (11 минути), която се родее с "Armageddon" и "Rebellion in the Dreamland" - темпови смени, спокойни моменти, бягащи по грифовете сола, хорови разпявания, инструментално майсторство на високо ниво (както и в целия албум) и един неподражаем Kai Hansen зад микрофона (чийто ниски вокали изневеряват на няколко места из диска) изграждат великолепния финал.
   Като теглим чертата се оказва, че имаме пред себе си наистина много добър албум, който би получил и по-висока оценка, ако не бяха отбелязаните недостатъци и най-вече изборът на заглавие - просто при това положение ни се налага да го сравняваме с предшественика, а така разглежданият диск само може да загуби.