GORGUTS - "Colored Sands"

Щатските ветерани Gorguts никога не са заявявали, че ще изчезнат завинаги, но 12 години в "кома" си е цяла вечност. Особено щом се касае за създателите на чудовищния "Obscura" (1998) - албум, който одра жив дет метъла и го пренесе години напред "в една далечна галактика". Албум, където гениалното и зловещо дистанциране от човешкото се мери с това на Demilich и Timeghoul. И въпреки това, само смъртта - самоубийството на барабаниста Steve McDonald и кончината на китариста Steve Hurdle (RIP!) - бе способна да прекъсне сърдечния ритъм на Gorguts. За дълго, но не и завинаги. Преди няколко години вездесъщият Luc Lemay (китара, вокал) възкреси легендата с опитни музиканти от канадската тек-дет сцена -Colin Marston (бас, Behold The Arctopus), Kevin Hufnagel (китари, Dysrythmia) и John Longstreth (барабани, Origin). Gorguts просъществува отново като "супергрупа" и не остави място за съмнение, че новият й албум ще бъде забележителен - стига да се появи.

   Е, появи се. По стара горгътска традиция записан и готов още преди години, но видял бял свят "с клизма" заради прословутите лейбъли, "Colored Sands" е завръщане, което предизвиква страхопочитание. Неповторимият композиторски талант на Luc Lemay се е пренесъл и в главите на подопечните му, мутирайки до степен, в която границите на античната система от правила в музиката са твърде тесни за намеренията им. Атоналните рифове и абстрактни ритми на "Obscura" се вливат в съсредоточените аранжименти на "лебедовата песен" "From Wisdom to Hate" (2001), а албумът има и конкретна тематика - битието на тибетските монаси. Вдъхновението на Luc Lemay извира от двете страни на тази екзотична "монета". От една страна са красивите картини "мандала", които монасите рисуват с цветен пясък и унищожават по-късно, а от другата е кръвопролитното присъединяване на Тибетския регион към Китайската република, провокирало някои монаси да се самозапалят в протест. Романтиката (е, силно казано) и трагедията превземат първата и втората половина на албума, като пресечната линия е в оркестралната композиция "The Battle of Chamdo".

   Самият LeMay твърди, че се е опитал да предаде ритуала по рисуването на "мандала" в звученето на композициите. И ако си представите, че всеки от безбройните насложени китарни мотиви е зрънце пясък с определен цвят, може и да намерите обяснение защо "Colored Sands" звучи толкова авангардно, че в моите очи е кандидат Номер 1 за албума-епилог на дет метъла. След 30 години жанрова еволюция, Gorguts разтеглят границите му толкова далеч от най-смелите предположения на Venom, Celtic Frost и Possessed, че ако някоя банда отиде отвъд тях, не смея да гадая какво ще се получи. И сега "Colored Sands" е на милиметър от изфабрикувани понятия като "пост-дет метъл", но все пак успява да се задържи в почти познато измерение . В него ще чуете китари, барабани, бас и вокали, изсвирени както свири една екстремна банда. Но малко от това, което Lemay и компания изтръгват от инструментите си прилича на нещо, с което сте свикнали - освен ако не сте запалени по банди като Deathspell Omega, Ulcerate, Dodecahedron, Nero Di Marte и други имена от настолния списък на канадеца.

   Макар и с кристално чистия звук на албума, китарите и басът представляват една "мрежа" от ситни тонове, чиито музикални отношения биха озадачили и извънземните. Барабаните са не по-малко виртуозни, но дават солидна основа на песните. John Longstreth свири подобно на Steve Shalaty от Immolation, водейки се по китарите и налагайки кита сякаш с четири ръце. Вокалите на Luc също търпят развитие - те са по-атмосферични и не толкова на преден план, а динамиката им следва законите на албума.

   "Colored Sands" е истински загадъчен, но същевременно е много последователен. Нищо в песните не е дошло "от въздуха" - Lemay е избегнал импровизаторското звучене чрез педантично композиране. Песните са с непредсказуеми и странни структури, но ходът им е "стабилен" като този на парчета в познатите 4/4. Това надали ще ви "спаси", особено при първите слушания. Албумът е невероятно пътешествие и гръмко завръщане за Gorguts. А дали именно той е последният, който затваря вратата на дет метъла, ще каже само времето.