KALMAH - "Seventh Swamphony"

Някои групи е по-добре да не се променят, защото винаги знаеш какво да очакваш от тях. Това идеално приляга на Kalmah - групата от един от най-северните големи градове в света - Оулу, Финландия. След като през 2010 г. ни "простреляха" с "12 Gauge", в "Seventh Swamphony" продължават да ни "заливат" с поредната порция "блатен метъл". Властелините на мрачните заледени мочурища, или както сами се наричат по името на последния си албум "The Lords Of Seventh Swamphony", отново безпощадно мачкат със своя суров и директен мело-дет метъл. Тук-там се чуват някои симфонични мотиви, но те съвсем не омекотяват звука, а още по-дълбоко потапят в студените лепкави талази. Но колкото и да е странно, музиката на Kalmah не може да се нарече точно меланхолична, защото в нея винаги присъства нотка на съпротива срещу всепоглъщатата ледена мъгла. Братята Kokko секат със здрави рифове, ревовете на Pekka Kokko клокочат като блатен газ, а Antti Kokko вае солата както той си знае. Новият клавирист Veli-Matti Kananen омотава съзнанието с измамни лирични пасажи, преди да обезумеете окончателно от безмилостните бластбийтове на барабаниста Janne Kusmin, усърдно подпомогнат за зловещия ритъм от басиста Timo Lehtinen. Именно за такова усещане копнеят феновете при всеки нов албум на Kalmah и бандата не ги подвежда за пореден път. И ако някой си мисли, че има опасност от скука или повтаряне на едно и също - нищо подобно. Във всяко парче има вложен по някакъв отличителен елемент, като тънка подправка в хубаво ястие. Търсенето да чуеш тъкмо този интригуващ мотив се превръща в малко откривателство и слушането на "Seventh Swamphony" става увлекателно поглъщащо забавление. Така целта на "блатните властелини" е напълно постигната - вече си до шия в тресавището и единствената глътка въздух е още и още Kalmah.

   Всички песни от "Seventh Swamphony" ефективно допринасят стъпка по стъпка за затъването в калния трап. Началната и едноименна с албума композиция директно блъска в дълбокото без да остави надежда за път назад. Над седемминутната "Hollo" е като реквием за загубената ти душа, защото ако някой вече си спомня за теб, това е само вятърът над заскрежената вода в "Windlake Tale". "The Trapper" затваря зловещото приключение - капанът е щракнал. Търсиш изход от блатото - ако вече си фен на Kalmah, знаеш, че такъв няма и пускаш албума отново и отново. Ако за пръв път си очарован от мрачните лордове от северна Финландия - примири се, завинаги ще чакаш поредното изпитание в ледените им селения.