LEIF EDLING - "Songs of Torment - Songs of Joy"

Добре, че Candlemass не е Leif Edling и Leif Edling не е Candlemass. Защото феновете на групата едва ли биха приели нещо като "Songs of Torment, Songs of Joy" да излезе под името на кралете на дуум метъла. Независимо, че Leif Edling е основният им композитор, по-добре да държи соловите си напъни далеч от основната си група. Защото това, което е сътворил като дебют, може да се определи само с една дума - безплодие. Разбира се, стилът е класически дуум. Недоумението идва от факта, че Edling освен басист, го раздава и китарист, и вокалист. А с това последното предизвиква само усмивки, защото гласовите му данни са далеч от всякакви норми. Пеенето е по-скоро дрезгаво редене на думи с опит за някаква мелодия. Дори процеждането на текстовете през зъби, по-скоро вреди, отколкото да предизвиква така типичните за стила страх и безнадеждност. В "Songs of Torment, Songs of Joy" има доста идеи, които за жалост, са спрели развитието си още в зародиш. За разлика от Candlemass, тук водещ инструмент е клавирът, който донякъде спасява положението. Но и това не стига, за да се заслушаш по задълбочено в деветте парчета. "It Is Not There" е от малкото добри композиции, със затрогваща средна част, запомнящ се клавирен мотив и опит за летене накрая. "On the Edge of Time" също е могла да бъде нещо повече от номер четири в диска - електронен глас и електронни елементи са преплетени с мистична атмосфера, но само толкова. Да не говорим за бас инструменталчето "Butterfly", където все едно първокласник се учи да пише ченгелчета в тетрадка без редове. Много от рифовете се припокриват с творчеството на Candlemass, но това е малък недостатък - все пак на Leif Edling му е трудно да избяга от основната си банда. Проблемът е, че дискът е твърде монотонен и безидеен. Естествено, никой не търси прекалено разнообразие в дуум метъла, но има образци, които са доказали, че този стил може да бъде много повече от свирене на еднообразни рифове. И Leif Edling е част от един такъв образец - основната му група. Може би най-силната част на "Songs of Torment, Songs of Joy" е инструменталът "Nautilus". Ако беше използвал повече семпли, картината би била съвсем друга и много по-привлекателна. В останалите композиции темите се повтарят до втръсване, без дори да е направен опит за нещо смислено. А самият албум е пример за това, как една легендарна дуум фигура с лека ръка се опитва сама да хвърли сянка върху името си. Защото дискът е по-скоро мъка, отколкото удоволствие. Както за слушащите, така вероятно и за неговия създател.