MARILLION - "Happiness Is the Road"

Това отдавна не е рокендрол. Това отдавна не е и прогресив. Това е поредният залп, отбелязващ сбъднатата мечта на няколко мислещи музиканти, които сложиха кръст на миналото, съумяха да разкъсат стиловите окови и успешно трансплантираха качествено нова идентичност в творчеството си. Удивителна е последователността, с която легендарната формация разкроява вдъхновенията си напоследък. Всяко ново музикално предизвикателство, излязло изпод пръстите им, осмисля предишното и постила вълшебното килимче, на което ще полети следващото. Знаете - за да се впусне в своята приказна разходка из Страната на чудесата, на Алиса й се налага първо да заспи. Ето защо, ако слушателят попълни правилно ребуса "Happiness Is the Road", ще разбере нуждата от миналогодишната сладка прозявка "Somewhere Else".
   Абстрактният сън на Steve Hogarth и компания ни повежда по коридорите на не една, а на цели две заешки дупки. Първата част на албума е озаглавена "Essence" и е по-плитка, светла и лесносмилаема от втората - "The Hard Shoulder", по чиито минорни ъгълчета се спотайват отдавна забравени сенки, които протягат тъжните си длани и тайно крадат ласки от преминаващите.
 Макар откриващият класически пиано мотив в интрото "Dreamy Street" да задава бавен ход на пътешествието, слушателят не е оставен да се бъхти дълго пеша по безкрайните коридори на фантазията хогартова и бива качен на превозно средство. "This Train Is My Life" постепенно набира скорост, за да полети в края върху релсите, опънати от една от най-елегантните китари, с които рок музиката се е гордяла някога. За жалост, подобни моменти в "Happiness Is the Road" са рядкост. Ролята на великия Steve Rothery тук е повече подържаща и фигуративна, за сметка на тази на пианиста Mark Kelly, който (заедно с фронтмена) е основен екскурзовод.
 Сърцето на първата част - едноименната "Essence", уморено от препускането с житейския влак, първоначално затуптява бавно и задъхано под съпровода на екзотични перкусии, но постепенно влиза в ритъм, за да избухне във вдъхновена финална проповед на Steve Hogarth. След кратка почивка в синтетичния оазис "Wrapped Up in Time", придружена с освежаваща глътка от клавирния коктейл "Liquidity", пътеката поема все по-надолу. Подобно на въртящи се в синхрон колелета, "Nothing Fills the Hole" и естественото й продължение "Trap the Spark" набират скорост, а съединяващата ги подвижна рамка "Woke Up" задава ритъма на движението по стръмнината. Радиофоничната "State of Mind" се извисява в края й, играейки ролята на рампа, по която пасажерите ще отскочат директно в целта - второто ниво, наречено "The Hard Shoulder". Разбира се, не и преди да се насладят на дългия атмосферичен полет между двете пространства, наречен "Happiness Is the Road". Смело можем да твърдим, че това е една от най-силните песни, които Marillion някога са записвали. Началото й е безоблачно - само меланхоличните вопли на китарата на Rothery смущават клавирната синева, а ветровете в гърлото на Hogarth мъркат едва доловимо, приятно рошейки косите ни. Докато обаче наоколо не се прокрадне ритъмът на Ian Mosley, за да събуди гръмотевиците в далечината и да даде индикация за предстоящата буря. Дъждът в пазвите на разразилия се изневиделица припев изгася лъчите на слънцето и навлажнява очите на слушателя, подготвяйки го психически за втората част от пътуването. А това е нужно, тъй като повърхността там е осеяна с дебнещи капани, използващи като примамка собствените ни душевни язви. Вероятно защото в тематиката се намесват същества от женски пол.
   "Thunder Fly" енергично отъпква почвата за най-трудно проходимата музикална галерия в пещерата - "The Man from the Planet Marzipan". Началото на композицията се огъва под баса на Pete Trewavas. Той оразмерява с инженерна точност синтетичните талази, а фънкарските пръски попиват в мекия фалцет на вокала. Малки ембиънт островчета очертават безопасното трасе през прорязалото средата на парчето минно поле, а преминалите на отсрещната страна са наградени освен с пълнокръвен гранд финал и с последващата "Asylum Satellite #1", която пък е най-класически звучащата песен в албума. Разкошното квази-блус соло, което Steve Rothery забива като адреналинова инжекция в сърцето й, идва като компенсация за тези, които страдат от факта, че участието на големия китарист в "Happiness Is the Road" не е особено осезаемо. Болезнената изповед "Older than Me" се отронва от Steve Hogarth и пада на студената земя с безсилието на изсъхнал есенен лист, a "Throw Me Out", макар и подлъгващо ритмична, е способна да разчопли и най-заздравелите рани. Пъстрите като китайски ветрила "Half the World" и "Whatever Is Wrong with You" (неслучайно избрана за първи сингъл) се появяват тъкмо навреме, за да раздухат ниско надвисналата мастилена мъгла. Социалната злободневност на "Especially True" издава, че краят на пътя вече е близо. Фолклорен мотив, изсвирен на френски рог в началото на "Real Tears for Sale", известява че е дошло време за събуждане. Финалът ни заварва на пазара на сълзите. А бива ли да се завръщаме от такава екскурзия без сувенир?
   За да защитят реномето си на истински революционери в областта на издаването и разпространението на авторска музика, Marillion не пропуснаха и сега да предложат нещо ново на най-верните почитатели. 15 000 човека предплатиха "Happiness Is the Road" още преди година, за да се насладят на възможността да се сдобият преди всички с официална даунлоуд версия. В нея и в останалите издания по-наблюдателните ще открият любопитен бонус. Става въпрос за скрития трак "Half Empty Jam" - палаво намигване към онези, за които чашата "Marillion" ще остане завинаги наполовина празна или наполовина пълна. И жест към тези, които просто обичат да пият от нея.