MARILYN MANSON - "The High End of Low"

Чукването на 40 кръгли лета от някогашния музикален журналист Brian Warner през януари 2009 г. съвпадна със забиването на последния пирон в работата по сглобяването на новия аудио-ковчег на (някогашното?) му шок рок алтерего. И макар Marilyn Manson отдавна вече да не предизвиква онази масова истерия, съпътствала всяко негово (без)действие през последната петилетка на отминалото хилядолетие, появата на нов албум и досега разбунва духовете... макар и все по-слабо и по-слабо... да не кажем вяло.
   Седмото пълнокръвно студийно CD-изчадие на MM-изчадието категорично е далеч от предизвикването на Армагедон, още по-малко на "Arma-Goddamn-Motherfuckin-Geddon", както гръмко прокламира пилотният сингъл към диска. Вярно, въпросното парче си е (почти) типичен good ol' Manson - с до болка познатото измъчено пеене, пулсиращият маршов ритъм, изскачащ изпод палките на дългогодишният барабанист Ginger Fish, добрите стари китарни стържения на блудния син Twiggy Ramirez, завърнал се в лоното Менсъново след близо 6-годишно отсъствие и успешен гастрол в A Perfect Circle, и призрачните клавирни подложки на Chris Vrenna (екс-Nine Inch Nails), но лошата новина е, че става дума и за една от малкото, наистина малкото живи, енергични и "хващащи" песни в целия "The High End of Low".
   Изобщо, резултатът от близо едногодишната работата на "антихриста суперзвезда", тримата споменати по-горе музиканти и продуцента Sean Beavan (смесил "Antichrist Superstar", "Mechanical Animals" и "Eat Me, Drink Me", както и някои от албумите на NIN) в слънчевия Холивуд се изразява във вече дисектирания goddamn-motherfuckin-сингъл и още 14 композиции с на пръв поглед интригуващи заглавия и... толкова. Откъм съдържание, положението в "The High End of Low" е значително по-low, отколкото лично аз бих могъл да се наведа.
   Досадни и мигащи с празен поглед мелодии се съвокупляват с влачещо се като прострелян в коленните стави кон темпо още с първите акорди на откриващата "Devour" и безличното й начало, обнадеждаващо засилваща се втора половина и неприятно изненадващ завършек, стоящ някак си... незавършено. Вярно, "Pretty as a Swastika" звучи доста по-ударно и грубиянски, но отново е без ярко изразена, камо ли запомняща се мелодия. Последното важи донякъде и за среднотемповия опит за евентуален бъдещ концертен химн "Leave a Scar", а изпълзяващата от края му "Four Rusted Horses" е не постна, ами... много постна.
   Слава Богу, Сатану и Менсъну, мръвката ни бива поднесена сравнително "бързо", т. е. веднага след току-що преглътнатите четири безвкусни хапки от предястието, и то в цели три блюда. В първото е същият онзи "Arma-Goddamn-Motherfuckin-Geddon", във второто цвърчи не лошо градиращата "Blank and White", сякаш използваща инерцията на предишната песен, а третото е отделено на "Running to the Edge of the World" - чиста, стопроцентова балада, при това доста добра. Не бих се поколебал да се обзаложа, че като нищо ще станем свидетели на многократното въртене на евентуалния й клип по MTV - просто е перфектна за целта.
   Перфектните неща в "The High End of Low" обаче секват бавно и мъчително с "I Want to Kill You Like They Do in the Movies". Самото парче се влачи не по-малко досадно и протяжно от заглавието си, при това в продължение на цели 9 безкрайни минути. Двойно по-кратък, но не по-малко кух откъм аранжимент е речитативоподобният пълнеж "WOW", чийто горчив вкус бива що-годе сполучливо отмит от "Wight Spider" - тежко, кънтящо и настъпателно парче. С една дума - добро. Доста по-слабо, да не кажа безлично, е претенциозно кръстеното и безобразно размито от звука на разложена кухарка "Unkillable Monster", но пък мъките около изтърпяването му биват възнаградени с "We're from America" - енергичен, зареждащ и надъхан аудио-ритник, печелещ без особени напъни мястото на потенциален мега-хит в албума.
   Щеше да е чудесно, ако мистър Manson се бе спрял на класическото число 12 за брой на песните, оформящи съдържанието на новия му диск, но не би... Фаталният номер 13 е отделен на поредното голямо даунтемпово нищо, в случая озаглавено "I Have to Look Up Just to See Hell". "Into the Fire" пък е втората MTV-балада в "The High End of Low" - с класическа структура, приятно класическо пиано, изненадващ класически струнен аранжимент, класическо за жанра соло на китара... и класически измъчен завършек, надничащ под формата на "15" - 15-ият, силно "електрифициран" финален епос-wannabe. И това е. Край... слава Богу, Сатану и Менсъну.