MEGADETH - "Super Collider"

"Super Collider" на Megadeth е едно от най-големите, ако не и най-голямото, разочарования, които 2013-а можеше да ни донесе. "Mega"-разочарование. Нелеп, жалък и уязвим като сополивото хлапе, което всички тормозят в междучасието, този албум е забележителна, забележително забавна, автокарикатура, както и перфектен пример за всичко грешно в Megadeth, Dave Mustaine и - глобално погледнато - метъла тази година. Има една специфична думичка, описваща ситуацията особено ясно и изчерпателно. Тя е "катастрофа".

   Но въпреки че на практика бе трудно предвидим, катастрофалният характер на "Super Collider" има своето обяснение. Mustaine нямаше как да се задържи в темпото на "Endgame", затова и "Th1rt3en" звучеше толкова тромав в сравнение - преминаването от незабавния, остър, високоскоростен, техничен спийд-траш към по-улегнал и благосклонен спрямо радиостанциите хеви метъл в стил "Countdown to Extinction" и/или "Youthanasia", бе ясен признак за умора, но дори по-лошото, потвърдено от безкрайните богоугодни приказки на рижавия фронтмен - то бе ясен признак и за омекване. Безспорен факт е, че Mustaine се нуждае от промяна в имиджа (при все че продължава да изразява своята политическа "компетентност"), но тъкмо от това и страда музиката на Megadeth. "Th1rt3en" не бе задължително лош албум, но именно с него започна да се чувства старостта. Познава се по миризмата. Можеш да усетиш в каква посока са тръгнали, можеш скрито да си мечтаеш за нов "Head Crusher", но няма никакъв, абсолютно никакъв шанс да си предвидил кошмара на "Super Collider".

   Истината е такава: или остаряваш, или си Slayer. При първия вариант също има начини да останеш "на ниво", най-простият от които, разбира се, е да правиш едно и също, докато все още можеш (защото това се случва и във втория). Mustaine можеше да продължи да вади албуми като "Th1rt3en", осезаемо и в пъти по-слаби от "The System Has Failed" например, но въпреки това - албуми, съдържащи един или два повода да раздвижи сетлиста си преди поредното турне. Не би било проблем. Но да сътвори ново бедствие от мащабите на "Risk" - това вече е проблем и то сериозен. "Super Collider" покрива тези мащаби.

    В началото е някаква форма на плагиатство от безсмъртната "Children of the Grave", с която "Kingmaker" нагло отваря 14-ия албум на Megadeth. Иронично, тъкмо тази песен, заедно с по-разчупената "Built for War" и кавъра на "Cold Sweat" на Thin Lizzy, спада към категорията на слушаемите. Като "слушаеми" няма нищо общо със "запомнящи се" и още по-малко по логиката на "Super Collider". Заглавният ужас - провлачена, немощна и лишена от живот песен - е първият рязък спад в албум, пълен с такива. Когато обаче се заслушаш в текстовете, а това е неизбежно след дълбоко озадачаващата "бейби-бейби" ситуация в "Burn", своеобразен реверанс (и доста успешен) към James Hetfield с култовото му "тик-такане" във "Frantic", разбираш колко празен и безидеен е Mustaine, как тотално е изгубил посоката не само в музикален, но и в текстови план. Няма за какво да "се хванеш" - нито за рифа на захаросаната, помпозна "Dance in the Rain", нито за банджото в "The Blackest Crow", което е заложено там с цел да вкара екзотична нотка в "Super Collider". Но нещата само се влошават.

   "Burn, baby burn… 'cause it feels so good". Извинете за отклонението.

   Спомената бе "посоката", а тя ни навежда към най-съществения проблем на "Super Collider". За албуми като този няма посока. Всичко е хаотично, без някакъв ефект, без каквато и да е умисъл, без перспектива и без цел. Зрелищните аудио "каскади", пронизващите рифове, насочената китарна ярост на Mustaine и Chris Broderick - тези неща също ги няма. Липсват. Megadeth са заложили на груув и комерсиален псевдометъл и последното, което искаш да чуеш след "Super Collider", е "Super Collider".

   Използвайки простата комбинаторика, приложена в ревюто на "Lulu" преди някакви си две години, следва да се положи и обективна оценка - числовият израз на качествата или съответно острия недостиг на такива, които "Super Collider" (не) притежава. Което означава: една точка за Dave Mustaine, защото макар и да е "кучи син", той си остава Dave Mustaine, т.е. кучият син; още една за кавъра на Thin Lizzy, защото е може би единственият проработил механизъм на албума и накрая, но не на последно място, трета - защото го няма шибаният Lou Reed. Само това липсваше…