MURDERDOLLS - "Women and Children Last"

Когато холивудските изчадия Murderdolls се пръкнаха в началото на хилядолетието, мнозина им възлагаха големи надежди - най-малкото заради факта, че проектът бе рекламиран като странично обединение на Joey Jordison от Slipknot и Tripp Eisen от Static-X. Вярно, повечето парчета от дебюта "Beyond the Valley of the Murderdolls" (2002) се оказаха преработки от репертоара на другата група на вокалиста Joseph "Wednesday 13" Poole - Frankenstein Drag Queens from Planet 13, но това не попречи на динамичната, силно метализирана и обилно повлияна от филми на ужасите звукова смес от щатски пънк и 80-арски глем рок да спечели немалък брой почитатели на създателите си. Уви, всичко свърши само две лета по-късно и "куклите" излязоха в безсрочна ваканция. За някои, по-точно за мистър Jordison, отпуската се оказа добре платена, имайки предвид шеметната му кариера на барабанист в маскираната шайка от Айова. Joseph постави началото на солов проект под името Wednesday 13, а сър Eisen общо взето приключи със сериозните си музикални занимания, подхващайки поредица от влизания и излизания от затвора заради блудство с малолетни и нарушаване на гаранции...

   Дали от носталгия или от желание за по-ползотворно уплътняване на свободното си време, в началото на настоящата година господата Jordison и 13 съживиха аудио-изчадието си, при това почти изцяло сами. Освен титулярните си барабани, Joey пое грижата и за китарите и бекинг вокалите, а Wednesday се зае с пеенето плюс клавирите и баса. Единствено солата бяха поверени на концертния шестструнник на Murderdolls, Roman Surman, с чиято помощ на бял свят се появи продуцираният от Chris "Zeuss" Harris (Madball, Hatebreed, Shadows Fall) така дълго отлаган втори студиен албум на проекта.

   С изключение на споменатите леки размествания в личния състав на бандата, "Women and Children Last" не предлага изненади в сравнение с предшественика си. Отново имаме налице онзи енергичен, купонджийски, метализиран пънк'ен'рол с осезаемо "американско звучене", съчетаващо положителните страни от дяволитата злокобност на Alice Cooper, смертелния заряд на Misfits, тежката свежест на ранните Marilyn Manson и хулиганската мелодичност на Motley Crue. Влиянието на последните е особено силно доловимо в песни като "Blood-Stained Valentine", блестяща с гост-участието на китариста на... Motley Crue, естествено. Mick Mars се отчита с уменията си и в издържаната в умерено темпо "Drug Me to Hell", явяваща се до голяма степен представителна за цялостното звучене на диска. Да, намират се и някои по-забързани и свежи метализирани резачки ("Bored 'til Death", "My Dark Place Alone", "Rock'n'Roll Is All I Got" и финалната "Hello, Goodbye, Die") и зарибяващи пънкарии ("Nowhere", "Pieces of You" и веселяшката "Whatever You Got, I'm Against It"), както и две-три потенциални MTV-хитчета като "Summertime Suicide" и "Nothing's Gonna Be Alright", но като цяло... Като цяло си имаме работа с 15 добре записани и динамични, но и до голяма степен еднотипни парчета, разтеглени до прекомерните за стила 47 минути, които биха били идеални (само) за шумно тийнейджърско парти, от което никой няма да си спомня нищо на следващия ден. Или поне не и от музиката...