NIGHTWISH - "Imaginaerum"

Да си призная след цялата истерия около раздялата с Tarja Turunen, леко скептично посягам към новия албум на финландските симфоник "метълисти". Не защото съм някакъв заклет фен на бившата фронтлейди с могъщ глас и леко плашещо поведение на сцената. Не защото съм и на нечия страна. Просто се подразних от цялата шумотевица и скандалът, който настана, създаден сякаш с рекламна цел (а явно не му е била това идеята). Смятам, че от висотата на магичната поезия и музика, която създават Nightwish, именно те би трябвало да решат въпроса много по-достойно и човешки... но в крайна сметка важното е кой с какво продължава.

   Представям си колко е било трудно на Anette Olzon да застане на мястото на внушителната и с гласа, и с осанката си Tarja. Изобщо фактът, че новата певица е друга - различна като звучене и визия, и като агресия дори, сам по себе си накара твърдите фенове на албуми като "Once" и "Wishmaster" да се отдръпнат разочаровано.

   Аз обаче не обичам някакви си пристрастия да ми влияят на мнението. Минало е достатъчно време, за да се опитам да чуя групата като изцяло нова и различна. Сядам с новия "Imaginaerum" пред уредбата.

   Още при първото прослушване си спомням пак кое е най-голямото качество на песните на Nightwish, кое прави музиката им толкова въздействаща. Уви не е липсващия глас на Tarja, колкото и да ми се разсърдят дайхард-феновете на мощното сопрано. Не е дори и в яките партии на барабаните на Jukka Nevalainen.

   Най-голямата сила на симфоничния метъл квинтет е във въображението и оригиналните им, много музикантски идеи, за които главната заслуга е на режисьора зад кадър - клавириста и композитора Tuomas Holopainen. За мое голямо задоволство "Imaginaerum" е не само нов и различен, но и по-стегнат, тъпкан с интересни идеи концептуален албум, с теми като за шест симфонии, богат на яки ударни ритмики и тежки китарни рифове. Изключително красивата му обложка, сякаш измъкната от последния филм на Скорсезе ("Хюго" а може би от "Чудният магазин на г-н Магориум") определено ме грабва от пръв поглед. Не само визията, но и целият албум е като саундтрак на някакъв фантастичен, пълен с мистика и мрак филм. Правен като за деца, но и за непораснали възрастни. (Много по-късно разбрах, че в момента наистина се снима филм към този "метъл саундтрак"!)

   Историята в албума разказва за стар композитор, който страда от загуба на паметта, и си спомня почти единствено детството, и за неговата дъщеря, която се опитва да го спаси, и да установи контакт с него, въпреки пораженията, които старостта и комата му нанасят.

   Началото на тавата е лиричната балада-интро на финландски "Taikatalvi". Включването на парчета на техния роден език е вече емблематично за Nightwish след "Lappi" от "Angels Fall First", "Eramaan Viimeinen" от "Dark Passion Play" и особено красивата "Kuolema Tekee Taiteilijan" от "Once". Веднага след отнесеното встъпление епичната ритмика на пилотното парче "Storytime" разчупва лириката и започва да кове металната линия в тавата. Вокалите на Anette Olzon още тук показват качествено развитие - тя пее доста по-мощно и плътно от предишния албум, хармонира много добре с тежестта на парчетата и с дрезгавия глас на басиста Marco Hietala. Мракът се сгъстява в "Ghost River" и тук следва първата изненада - след здравите набивки изведнъж се появява едно странно, джазово, дори бих казал вариететно парче - "Slow Love Slow". Стилът е странна смесица между баладичност, джаз-акорди и симфонични елементи, и ми допада. Точно в такива разчупени идеи се раждат нови стилове и течения. Следват "I Want My Tears Back" - едно парче, достойно за фолк-метъл сънародниците им Korpiklaani, с водеща тема на гайда, и "Scaretale" - песен за кошмарите, сънувани от героя като дете. Инструменталите в албума изобилстват освен шестото парче "Arabesque", присъства и финалното едноименно парче "Imaginaerum", което е нещо като оркестрална медли-версия на целия албум. Поредната балада - "Turn Loose the Mermaids" успокоява за малко духовете, за да отстъпи ред на най-тежкото парче в албума и мой фаворит "Rest Calm". Страхотният дует на Hietala и Olzon стига висотите си в "The Crow, the Owl and the Dove", а след "Last Ride of the Day", идва петнайсетминутната музикална пиеса "Song of Myself". Накрая завършващият едноименен инструментал изсвирва отново всички теми в албума, свързани в хипнотизиращо оркестрално изпълнение.

   "Imaginaerum" е мощен и богат на свежи идеи албум на Nightwish. В моята лична класация на тавите на симфоничната метъл банда той застава веднага след "Once".

   Слушах "саундтрака" още три пъти този ден - последният път на слушалки докато заспивах - оркестрацията ме отнесе, барабаните блъскаха в ушите ми, а много набиващите се мелодии на вокалите още се въртят в главата ми.
   Албумът е буквално фантастичен. Препоръчвам го силно на всички фенове на епичния метъл, Толкин и Уолт Уитман.