OPETH - "Pale Communion"

   Освен насладата от многобройните им шедьоври, феновете на групи от ранга на Opeth много добре познават и объркването, което причиняват неизбежните им противоречиви албуми. В случая се подразбира, че става дума за вехтия прогресив рок в "Heritage" (2011) и още по-мъгливия му наследник "Pale Communion". Странно е Opeth да издават такава музика от името на групата, създала "Blackwater Park" (2001). Музикантите Mikael Akerfeldt, Martin Mendez, Martin Axenrot, Fredik Akesson и Joakim Svalberg може и да са изненадващо компетентни в това да се преструват на апокрифна банда от ерата на LSD-то, но истината е, че Opeth-институцията, представляваща нещо много по-голямо от индивидуалните им музикални влечения, никога не е звучала по-превзето и летаргично.

   Проблемът изобщо не е в пълната липса на дет метъл. Баладичният "Damnation" (2003) отдавна доказа, че Opeth могат да ни ударят в земята и без да отприщват буря с инструментите си. Просто "Pale Communion" е първият албум, в който те наистина нямат какво да ни кажат. В значителна част от него няма никакви текстове и вокали. Вместо с лиричността на Mikael, или с безупречни инструментални секции, Opeth запълват песните със скучни импровизации на нивото на произволна трибют-банда на Rush. "Комедиантът" пее от време на време, но въобще не е на себе си. Гласът му е вял, а мелодиите - банални. Той, както и цялата група, влагат голямо усилие в това да имитират кроткия звук от 70-те, вместо да бъдат трудни за подражаване както преди. Но единственият запомнящ се и оригинален продукт на нечие старание са блестящите, вдъхновени сола на Fredrik Akesson. Останалите просто свирят - като по учебник, с хладния професионализъм и ненатрапчивостта на круизна банда. Резултатът са произведения като тромавата и отегчителна "Cusp of Eternity". Съмняваме се, че дори почитателите на този стил музика ще открият нещо вълнуващо в "Pale Communion", защото Opeth просто имитират, без да иновират. Това е безкрайно нелепо от страна на група, която промени разбиранията за екстремност на цяло поколение музиканти.

   Стремежът на една банда да се съобразява със своите желания, вместо да заложи на сигурно, е нещо достойно за уважение. Но Opeth можеше да не го правят по такъв надменен, самонадеян начин. Желанието им да звучат като прашасала 30-годишна плоча, за която само шепа ентусиасти си спомнят, в крайна сметка не ги прави автентични, а имитатори. И след като цялата досегашна кариера на групата, с изключение на красивата депресия "Damnation" и преломния "Heritage", се основава на иновативни дет метъл шедьоври, няма уважителна причина "Pale Communion" и "Heritage" да излизат с името Opeth. Някои все още вярват в абстрактната теза, че това е група с много лица, правеща каквото си поиска - пренебрегвайки простичкия факт, че от 11 пълнокръвни албума, само в три отсъства нейният сравнително постоянен, многопластов и драматичен дет метъл.

   По всичко личи, че отново едни фенове ще скандират "Opeth са мъртви!", докато новоизлюпените й почитатели от ерата на възстаричкия прог рок, и "истинските фенове" с мантрата "ти не разбираш групата, човеек!" на уста ще викат "Да живее Opeth!". Препоръката ни към първите е да си набавят трите "ставащи" песни от албума - "Eternal Rains Will Come", "Moon Above, Sun Below", и "River", а останалото "да дадат на врага си". За да запазим обективността и в оценката, ще дадем на албума по една единица за всеки от членовете на групата - музиканти от световна класа, чието творчество преди 2011 г. считаме за безсмъртно.