PARADISE LOST - "Faith Divides Us - Death Unites Us"

За 21 години Paradise Lost претърпяха 12 творчески метаморфози - от дет през дуум до готик и обратно, от метъл през рок до уейв и назад, от втежняване през втечняване до повторно загрубяване... за да се стигне до настоящото (почти пълно) ретроспективно затваряне на цикъла. С други думи, може би най-разнообразната и многолика съвременна британска рок група ни поднася 12-ия си, може би най-разнообразен и многолик албум.
   По принцип, Paradise Lost наложиха силно изявения си еволюционен подход още в зората на кариерата си. Оттогава някак си по правило очакваме, че всяко следващо издание на квинтета ще бъде различно от предшественика си и ще ни изненада с нещо ново и неподозирано. В конкретния случай с "Faith Divides Us - Death Unites Us" положението не се е променило. При по-повърхностно слушане, човек спокойно би могъл да си каже: Браво, момчетата отново са втежнили звука и се завръщат към корените си! При пълно и многократно потапяне в музиката от диска обаче ще установим, че не е точно така... Не, че втежняването не е налице - напротив, повече от осезаемо е, но не става дума за онова опростено и до болка изтъркано "back to the roots" клише, а за небивало усъвършенстване и своеобразно обединяване на най-характерните и отличителни звукови белези на групата от почти всичките й периоди на развитие - и от ранните валякообразни вопли на "Gothic" (1991), и от злокобните смертелни канонади на "Shades of God" (1992), и от находищата на шлифовани метализирани диаманти в "Icon" (1993) и "Draconian Times" (1995), и от безбрежната вълниста тъга на "Host" (1999), и от лутащата се вълшебна аудио-безпътица на "One Second" (1997), "Believe in Nothing" (2001) и "Symbol of Life" (2002), и от приветстващата обратния завой към отвъдната тежест градираща задъханост на "Paradise Lost" (2005) и "In Requiem" (2007)... Накратко, "Faith Divides Us - Death Unites Us" спокойно би могъл да мине за най-представителния албум на Paradise Lost, синтезиращ върховете в цялата кариера на йоркширската петорка.
   След бегло задълбаване във вплетените в заглавието на диска два неоспорими в глобален аспект факта и в бълващата вледеняваща обреченост от обложката гравюра на Ханс Холбайн от XVI век, изобразяваща набралия популярност през късното Средновековие мотив за т. нар. Танц на мъртвите, до болка познатата и очаквана с копнеж "меланхолична ярост" на групата ни залива безмилостно веднага - още след встъпителните месиански секунди на откриващата екстремна двойна оратория "As Horizons End" и "I Remain". Реално погледнато, дори и само тези композиции са предостатъчни, за да добием относително ясна представа какво да очакваме от цялото съдържание на "Faith Divides Us...", а именно тежест, но и виртуозна мелодичност. Груба директност, но и безбрежна дълбочина. Привидна структурна опростеност, но същевременно и нечувано досега композиционно разгръщане.
   Брилянтното лутане между тежкото и лекото, светлината и мрака, вярата и смъртта продължават и в пропитата от рафинирано клавирно великолепие булдозероподобна ода "First Light", и в следващия я с бясно препускане маниакален вратотрошач "Frailty", и в коренно противоположния от гледна точка на темпо, настроение и аранжимент душедокосващ едноименен епос във "Faith Divides Us - Death Unites Us". Nick Holmes пее ту хетфийлдски агресивно, ту елдрички потайно, ти гахански прочувствено, Gregor Mackintosh връща в действие добре познатите от началото на 90-те виещи се китарни бичове, прибягвайки с умерено постоянство и до избликналите и разгърнали се в пълния си разкош около десетилетие по-късно великолепни клавирни интервенции, Aaron Aedy и Steve Edmondson полагат непромокаеми шест- и четириструнни ритъм-основи, а временното шведско студийно попълнение Peter Damin, заменил напусналия Jeff Singer и предал палките след записите на албума на меко казано небезизвестния си сънародник Adrian Erlandsson (екс-At the Gates и Cradle Of Filth), е свършил работата си безупречно - и в зло(ко)бните среднотемпови насечени пасажи, и в задгробните дуум задълбавания както в споменатите дотук първи пет перли в диска, така и във втората петица композиции.
   А тя, втората петица, започва както и първата - с няколкосекундно църковнохорово песнопение, но за разлика от загадъчните женски гласове в началото на "As Horizons End", на прага на "The Rise of Denial" ни посреща зловещ монашески напев... за да ни въвлече право в дебрите на стакато-метъл ада и не по-малко завихрения му кръг, белязан с оловносив надпис "Living with Scars". Усещането за смазваща тежест, но и за безбрежно разнообразие не секва нито в опияняващата "Last Regret", навяваща смътни асоциации с пропития от всепоглъщащо безверие шедьовър "Divided", нито в Icon-ичната "Universal Dream", за да завърши с жигосаната сякаш от символа на живота експлозия от звук "In Truth"...
   ...но само за да започне отначало. Просто няма начин да не пожелаете да завъртите албума отново, особено ако сте почитател на създаденото от Paradise Lost през последните две десетилетия като цяло, във всичките му нюанси... Защото всичко започва някъде там, след края на хоризонта... на един изгубен рай... чието търсене, надявам се, ще продължи още дълги години... until death unites us.