PENDRAGON - "Passion"

Две плътни нишки протичат през "Passion" на неопрог героите Pendragon, a със себе си носят и няколко въпроса. Кога съзряваш? Може ли да пораснеш на 50? Може ли да обърнеш руля на своя магически кораб и от едни води да навлезеш в други, с един и същи капитан и екипаж, под един и същи флаг? Какво е Времето? А Страстта?

   Добре дошли на борда на новия, "страстен" кораб на лидера, китарист, вокалист, текстописец и автор на музиката в Pendragon Nick Barrett и верните му моряци. Метафорите, обаче, не стоят добре именно за този албум. Защото тук приказният магико-романтичен неопрог от 80-те и 90-те, който беше емблема на Pendragon, е изцяло изоставен. След "Believe" (2005) и "Pure" (2008) това не бива да учудва никого, поне на теория. Дали е така обаче, ако прескочим отвъд енигматичната обложка, и оставим новата изповед на Nick Barrett да ни разкаже за себе си?

   Тук липсва отварящият тътен на клавирите в "The Walls of Babylon" от "The Window of Life", няма я играта на осветените от лунни лъчи делфини от "The Voyager", нито разсичащата вятъра въвеждаща китара в "If I Were the Wind"… Но затова пък в първите секунди на албума стремглаво препуска електронизиран, забързан бийт - лишен от романтиката, лишен от магическата приказност, при която можеш да затвориш очи и да се понесеш на вълната на китарата на Barrett. И докато бийтът препуска, става ясно едно: миналото е минало, ако не мъртво, то поне вече загърбено; този албум е излязъл през април 2011 година, а Pendragon са безвъзвратно различни, с разчупен и модерен дух, с освободеност нетипична за стара и класическа група, влезли в една зрялост отвъд "юношеството" си от дните на "The World" (1991), "The Window of Life" (1993), "The Masquerade Overture" (1996). Разчупени, модерни, освободени? И още как - Scott Higham внася намигваща към различни учители (Portnoy, Colaiuta, Copeland) динамика в барабаните, Barrett е понякога груб (особено в ясно артикулираното ‘drop my balls' в едноименната отваряща "Passion"), дори и рапиращ (бих казал по-скоро рецитиращ) в "Empathy"...но нищо в това не е нито учудващо, нито дразнещо. Защото е част от цяла нова концепция за тази група и нейния звук, в който едно по едно парченцата романтичен неопрог, изковани от Pendragon и братя по оръжие като Marillion и Pallas през 80-те, са свалени от доспехите на Nick, а над албума е сякаш надвиснала познатата сянка на Steven Wilson, която често-често се появява, бродеща из полетата на съвременната рок музика. Всякаква идиличност е изчистена от рифовете на Nick, които настъпателно присъстват и в заглавната песен, и в "Empathy", и в "Skara Brae". Звукът балансира между, от една страна, агресивност и сила, допълнително подплатена от може би най-интересното в албума - динамичните барабани, и, от друга, мелодиката, която, макар и да не е изнесена на предна линия, следва като сянка рифовете на Nick по протежение на албума, от заглавната "Passion", през "Empathy" и "Feeding Frenzy", за да се разлее в бавната и по-меланхолична "It's Just A Matter of Not Getting Caught". Удължените, извисяващи се като любимата синя птица от митологията на Pendragon сола са оставени настрана, но и това се превръща в модел, марка за "новия" звук на групата. Въпреки това онези, които с прискърбие са прегърнали "стария" Pendragon и не искат да напуснат приказния свят от обложките на класическите 90-таски албуми - за тях е и най-близката до миналото композиция тук, "This Green and Pleasant Land". Патосът е изтъкал същността на тази песен, донякъде кулминация на албума, в която Nick оглежда както личната си съдба на фона на загубените във войните близки и роднини, така и света, през своята семейна история до директорите на "British Gas" и печалбите им, глобалната (не просто икономическа) криза, видяна от една лирична позиция, където е ключов въпросът: къде отива страстта, къде изтича енергията, силата, мечтите, надеждите? Кое си "струва"? А над питащия припев се разстила мелодичната китара, свързваща в едно миналото и настоящето (дали и бъдещето) на Pendragon. И понеже става дума за патос, да, в "Passion" има страст и патос, има чувство, което компенсира отишлата си романтичност.

   Корабът на "Passion" напуска водите ни с акустичната "Your Black Heart", където пианото акомпанира заключителния разказ на Nick Barrett, който е и наследникът на "Am I Really Losing You" и "The Edge of the World". В тази последна композиция се промъква и една леко прикрита горчивина - отровата, която може би е разяла приказното в музиката на Nick, а дали не и в личния му свят, когато настъпва раздялата със съпругата му. И китарната мелодия, която закрива албума, само елегично покрива една рана в душата на Nick - вероятно омразата, вероятно засегнатата гордост, вероятно почернените спомени и неизживените мечти…а нали именно ставаше дума за страст и чувства и в заглавието, и по протежението на този албум?

   Започнах с темата за Времето и порастването. Може ли на 50 години Nick Barrett тепърва да "пораства"? Дали досега, до този и предишните два албума, е бил юноша от магически свят, пътуващ с идиличната, мелодична китара в ръка като в собствената му "The Voyager"? По-скоро времето е изтекло и пътуването е свършило, а пътуващият (Nick) e минал през достатъчно, за да не бъде същият повече. "Passion" е зрял, съвременен, богат и динамичен прогресив рок, музика на 21 век, изпъстрена с всички звуци на нашето Време, от рапирането през моделираните бийтове до затихващото класическо пиано и меланхоличната китара. Nick и компания "циментират" своя нов курс и се пресягат към титлата "прогресив албум на 2011" без да гледат към миналото. Няма нужда и ние да го правим. Защото зад "The World", "The Window of Life", "Pure" и "Passion", въпреки различния звук, стои и един и същи талант.