PLACEBO - "Battle for the Sun"

Placebo имат нов барабанист - Steve Forrest, присъединил се към титулярите Brian Molko (вокали и китара) и Stefan Olsdal (бас) преди около година. Старият дългогодишен ударник Steve Hewitt вече е минало. Placebo имат нов продуцент - трикратният осител на "Грами" David Bottrill, изградил си име покрай чудесната си работа с Tool, Muse, King Crimson, Godsmack, Staind и още дузина утвърдени изпълнители. Старите ваятели на звука на записите на британските инди рок титани (Dimitri Tikovoi, Jim Abbiss, Paul Corkett, Steve Osborne и Brad Wood) вече са минало. Placebo имат нов издател - звукозаписната компания "[PIAS] Recordings", постепенно наложила се на световния музикален пазар покрай "протежетата" си Front 242, The Legendary Pink Dots, Young Gods, Sigur Ros, Mogwai и др. Старият лейбъл, грижил се за делата на лондончани, "Virgin Records", вече е минало. Placebo имат нов инструментариум - тромпет, саксофон и духова секция, подсилващи плахо навлезлите още в "Meds" (2006) класически струнни инструменти. За щастие, добрият стар вокално-китарно-басово-барабанен скелет далеч не е минало.
   Placebo имат нов подход - за първи път е налице обща концепция, обединяваща песните в издание на групата. По думите на идеолога мистър Molko, през настоящата 2009 г. "става дума за избора на живота и как да го живеем. За излизане от мрака на светло. Не е нужно да обръщаме гръб на тъмнината, тъй като тя съществува, при това осезаемо, и е част от нас, но би било добре да стоим под лъчите на слънцето."
   Накратко - Placebo имат нов албум, умело изтъкан от директно изтъкнатите или само загатнати по-горе вечни контрасти между вехтото и свежото. Между мрака и светлината. Злото и доброто. Песимизма и оптимизма. Падението и възхода. Края и началото...
   ...а в началото бе "Kitty Litter". Бясната обреченост, изливаща се на талази от откриващата пиеса в диска, бива безкомпромисно пометена от дивия оптимизъм, пулсиращ в здравите вени на "Ashtray Heart". Следва едноименната композиция в "Battle for the Sun", явяваща се и същинското "изпълзяване на светло", най-вече благодарение на убийствена градация, майсторското включване на дългогодишния клавирист "в сянка" Bill Lloyd и появата на великолепните струнни аранжименти, дело на Fiona Brice. Усещането, че битката с мрака определено си е струвала, се затвърждава от жизнеността, струяща от пилотния сингъл "For What It's Worth", но и напомнянето, че всяко действие има противодействие, не закъснява и ни забожда в гърдите с нагорещения тризъбец на "Devil in the Details" - великолепна песен, която би паснала дяволски добре и на тежката улегналост на "Meds" или "Sleeping with Ghosts" (2003). За щастие (дали?), тежестта отстъпва място на безгрижната лекота на "Bright Lights". Ярка свелина заструява още от първите секунди на оптимистичната мелодия, кулминираща в пропитата от реализъм констатация: "Сърце, що боли, е сърце, що тупти." Пулсирането се засилва плавно, но неумолимо в градиращата и структурно напомняща на едноименния епос в албума "Speak in Tongues", за да еволюира в един от вечните въпроси - "The Never-Ending Why". И някак от вътре ми идва да подновя ухилените си брътвежи за светлина и оптимизъм, напиращи във възприятията ми с канска мощ и с помощта на всесилното време... Нищо, че същото това време никога не стига...
   За щастие (да!), поредното болезнено принизяване, последвало предшестващия го ведър възход, води след себе си ново начало, а името му е "Julien". И макар въпросното начало да е заблуждаващо вяло, по стъпките му се надига взрив от емоции, врящи и кипящи в китарите и струнните пасажи на може би най-дълбоката и тежка мелодия в целия "Battle for the Sun". А дали ще ви избие на "самоубийство на забавен кадър"...? Не знам. Зависи изцяло от вас. Лично при мен кадърът, бил той и нереално красив, се завъртя в реално време...
   За щастие (о, да!), животът все пак проодължава. С "Happy You're Gone". И не, не очаквайте нищо от сорта на "И ето, идва най-щастливият ден, когато ти ще си далеч от мен!", а по скоро скрита сред облекчението дълбока тъга, отчаяно блъскаща се в ясния и твърдо отправен напред поглед - към може би най-живата (в най-пълния смисъл на думата) композиция в абума, "Breathe Underwater". Съвсем очаквано, учестеното дишане секва с "Come Undone" и заглавието й, пораждащо не съвсем безпочвени първоначални асоциации с Duran Duran - не, че има каквото и да било общо в мелодиите на двете песни, но настроението донякъде е сходно... тягостно... несигурно... с много въпросителни... последната от които бива завъртяна в "Kings of Medicine" и екзистенциалния въпрос: И така, откъде да започнем... отначало? Отначало, разбира се. От "Kitty Litter". Докрай. И отново.