PORCUPINE TREE - "The Incident"

Кльощавко, беличко, с очила - прогресива от пътя отбива. Що е то?
   Не, не е Хари Потър. Въпреки че и нашият герой може да мине за вълшебник. Името му е Steven Wilson и вместо с пръчица, цилиндър и кристално кълбо оперира с китара, микрофон, синтезатори и пулт. Но този необичаен за всеки уважаващ себе си магьосник инструментариум е напълно достатъчен за целите му, защото британецът не се е специализирал в битки с тролове и баби Яги, а в иконоборство срещу метафизичните норми и закони в областта на музиката. Мога само да предполагам откъде Steven черпи сили за битки на толкова много и различни фронтове, но досега не е имало негова музикална беседа, която да не е успяла да прикове вниманието на меломанските среди. А тези дни прогресивната общественост ликува, защото той отново проговори. И този път хем от името на най-свидния си проект - Porcupine Tree, хем лекцията му е двойна.
   Домакинският мач от поредния двубой на Wilson с прогресивните вятърни мелници, протичащ под общия знаменател "The Incident", е разделен на четиринадесет полувремена и се играе на неговия частен терен. Затова и не бива да ни учудва фактът, че общото звучене носи характерните белези на великолепния му миналогодишен солов албум "Insurgentes". Първият и последният съдийски сигнал - съответно "Occam's Razor" и "Degree Zero Of Liberty" са толкова пронизителни, че дисторшният им вой резонира в черепните ни кухини по време на цялата среща. Резливият риф, макар и накъсан от токови удари, отеква в теологичния монолог "The Blind House" и шеметния инструментал „Circle Of Maniacs", а след това маркира цялата продължителност на композицията-мастодонт, превръщайки се в неин гръбнак. В "Great Expectations" и "The Seance" го освежава акустичен душ, а в "Kneel and Disconnect" нежно пиано масажира прешлените му. Началото на "Drawing The Line" също е оплетено в импресивни паяжни. Постепенно обаче китарите изострят звука си и освобождават от лепкавата им прегръдка вокалите на фронтмена, отприщвайки трескав финал. Странно е решението на Steven Wilson да пее високо и с подобен яростен апломб в бързите части на парчето. Огромният процент от вокалите му през годините, независимо за кой от многобройните проекти говорим, или са кротували стеснително в алтернативните ъгълчета на гърлото му, или са се процеждали иззад вокодерни решетки. И са били точно на мястото си, защото самото му творчество винаги е имало неясни очертания. И как не, след като неизменно е обитавало мъгливите пазви на Албиона. Затова слухови апарати с по-авангардна настройка ще посрещнат с известни условности опитите му за технично, чисто и силово пеене в "Drawing The Line" и дъ-бийтълс репликата "Your Unpleasant Family". За щастие - в "The Incident" и "Octane Twisted" групата отново гледа в правилната посока и вокалите се заемат с маркиращата си функция. Едноименната песен е поредната скъпоценност в съкровищницата "Porcupine Tree" - прелъстителен шепот, разяждан от киселинни китари, подритван от неравноделен трип-хоп и гърчещ се в право-променливи спазми. Автобиографичната нишка от общата "това-обърна-хода-на-живота-ми" концепция е подхранена от клавирната енигма "The The Yellow Windows of the Evening Train". Твърде явният трибют в "Time Flies" и "I Drive The Hearse" към житейско-творческите жалони в развитието на Steven - албумите "Animals" и "The Wall" на Pink Floyd, занижават музикалната провокативност на общата загадъчна среда.
   В мача-реванш прогресивният вундеркинд връща визитата и оставя настрана индивидуализма, макар отново да е надянал капитанската лента и да стои начело на собствената си група. Срещата започва с дългото разиграване "Flicker", което недвусмислено показва на противника кой владее топката, както и че крайният резултат ще е безапелационен. Заразителен пасаж с меланхолично тананикане се промъква между баладичните, фънкарските и тежките части на композицията и ги обединява в една взаимно влияеща си цялост. Метрономът в крайниците на Garvin Harrison разкроява неформалните им граници, а остриетата под пръстите на Wilson и Barbieri ги пришиват една в друга, вдянали за целта плътните нишки от баса на Colin Edwin. Интересно защо сателитите "Bonnie The Cat" и "Black Dahlia" са оставени да се носят в собствени орбити, след като структурата им изцяло се припокрива с някой от сегментите на планетата-майка "Flicker". За сметка на това "Remember Me Lover" се движи изцяло на собствен ход. Фалцетен бриз изпъва платната на парчето, докато то се спуска по течението на мелодията, а по обратния път коминът му бълва кълба от черен дим.
   За всеобща радост - високопланинската пътека на Steven Wilson продължава да криволичи във възходяща посока. Дали някога ще успее да прекрачи отвъд облаците, стъпвайки на непревземаемия осемхилядник, носещ гръмкото име "Pink Floyd", един Бог знае. Появата на нов "Wish You Were Here" в съвременната музикална среда би била квалифицирана като истинско чудо. Дано кльощавкото, беличкото, с очилата не спира да се катери по отвеса, защото най-големите открития са били направени с вяра в чудесата.