RED HOT CHILI PEPPERS - "The Getaway"

Последният студиен албум на Red Hot Chilli Peppers, в който John Frusciante участва, е от преди 10 години - "Stadium Arcadium" (2006), като след турнето, промотиращо албума, той потъна в типичното за него мистично забвение и отстъпи мястото си на китарен герой на Red Hot Chilli Peppers на посочения от самия него ученик и последовател Josh Klinghoffer. И може би той единствен може да следва истински и да изпълнява направеното от Frusciante за Red Hot Chilli Peppers в уникалната смесица, в която всеки може да намери нещо за себе си - фънк, пънк, хардрок и метъл, какво ли не. Frusciаntе свободно въртеше около малкия си пръст конвенциите на популярната музика, а удоволствието от това винаги е било буквално изписано на лицето му (за справка: което и да е живо изпълнение на Red Hot Chilli Peppers с негово участие).

   Но колкото Klinghoffer е наследник на Frusciante, толкова е и различен. Неговият стил както се вписва в Red Hot Chilli Peppers, така е и една стъпка отдръпнат назад като ефирно обгръща в нежна паяжина баса на Flea - и в предишния "I'm With You" (2011), и в тазгодишния "The Getaway" (2016). Фънк машината на Red Hot Chilli Peppers е отново движещата сила зад групата, но традицията енергията на "Чушките" да спада с всеки следващ албум от "Californication" (1999) насам е спазена и в "The Getaway". От една страна спокойно можем да кажем, че след като три четвърти от групата минаха петдесетте, е нормално лудешките им инстинкти (запазена марка на групата, превърнала се в интегрален елемент на имиджа на Red Hot Chilli Peppers) да са поуталожени (отдавна не са свирили само по чорапи), а вкусът им към музиката, която правят, да е укротен. И наистина, в записите на Red Hot Chilli Peppers от новото хилядолетие все повече и повече се засилва нежната гама на емоциите. От друга обаче чушки без пиперливост сякаш горчат.

   "The Getaway" не е изненадващ за онзи, който е следил последните няколко албума на Red Hot Chilli Peppers; ако продължавате да ги свързвате с взривоопасния фънко-пънк с лирични нотки от началото на 90-те години, е, може и да бъдете поне малко разочаровани. Но иначе Anthony Kiedis и компания остават на същия път, по който са поели, а новият им продуцент Danger Mouse (след 25 години работа с Rick Rubin) също не ги е отклонил. В повечето композиции басът на Flea е силно изнесен напред ("The Getaway", "Dark Necessities", "We Turn Red", "Go Robot", "Detroit"), a китарата на Klinghoffer ефирно витае покрай него. Агресивните изблици ("This Ticonderoga") са редки на фона на средното темпо, което е сковало по-голяма част от албума, а на места "чушките" са откровено мелодични и лековати ("Sick Love"), баладични ("The Longest Wave", "The Hunter"), дори присъства нетипично за тях пиано (финалната "Dreams of a Samurai"). В "The Getaway" Kiedis е на гребена на емоциите от поредната си раздяла и това е мотив зад не една и две от песните в албума.

   Ако винаги сте пускали Red Hot Chilli Peppers, за да подпалят кръвта ви и да влеят част от енергията си в двигателната ви система и да ви наситят с лудата си динамика, "The Getaway" не предлага точно това, но онова, което предлага, също не е за подминаване. Поулегнали рок икони с изключителен китарен ювелир, мелодична и поръсена с щипка пиперливост музика. А доколко Red Hot Chilli Peppers ще продължат да бъдат red, hot и chilli - ще видим, след време... засега може да послушаме "Dark Necessities".