ROB ZOMBIE - "Hellbilly Deluxe 2"

След близо двегодишно отлагане, четвъртият самостоятелен албум на отдавна превърналия зомбирания си псевдоним в култ Robert Cummings най-сетне видя дневната светлина, но, уви, просто няма как да кажем, че дългото чакане от появата на предшественика на "Hellbilly Deluxe 2", "Educated Horses" (2006), си е струвало.

   Дискът, чието пълно наименование гласи "Hellbilly Deluxe 2: Noble Jackals, Penny Dreadfuls and the Systematic Dehumanization of Cool", е записан от вече 45-годишния някогашен идеолог на White Zombie с помощта на неизменните му съратници през последната петилетка - китаристът John 5, познат най-вече покрай работата си за Marilyn Manson и настоящите си шестструнни задължения към садърн рок колосите Lynyrd Skynyrd (без майтап), басистът Piggy D., свирил в едноименния солов проект на Wednesday 13 от Murderdolls, и барабанистът Tommy Clufetos (екс-Ted Nugent и Alice Cooper). След изслушването на албума се оказва, че последните уточнения и подробности никак не са маловажни, тъй като явно работата с придържащи се към корените си рок ветерани е повлияла и на идейната нагласа на замесените в разглеждания тук продукт лица...

   Обещаващото призрачно начало на откриващото парче "Jesus Frankenstein", последвано от бавна, тежка риф-мелница, преминава в насечен маршов метъл в средно темпо, доминиран от характерните дрезгави гласови излияния на Rob Zombie и навяващ асоциации с отдавна отминалите дни от края на 80-те и началото на 90-те години. Сходна картинка се наблюдава и в останалите песни от "Hellbilly Deluxe 2". Просто целият запис звучи някак поизветряло и постно - и като замисъл, и като изпълнение. Дори и пилотният сингъл "What?" е с недостатъчен заряд, като отсъствието му бива допълнително разредено от нелепото клавирче, вплетено в китарите. Оркестрални семпли и синтезаторни забежки могат да се чуят и в останалите парчета, но единственото им наистина сполучливо присъствие е във финалната изповед "The Man Who Laughs" (незнайно защо разтеглена до тягостно ненужните 10 минути). Другият спорен плюс, който бихме могли да откроим, е умерено свежият полъх от включването на игрива слайд-китара в живата "Werewolf, Baby!" и... дотам.

   Като цяло, дискът е изключително монотонен, еднообразен и... безинтересен. Сигурно би бил идеален за слушане като фон по време на шофиране по някой приличен междуградски път, но не и по магистрала... Не и през 2010 г.