SAGA - "The Human Condition"

Когато си група с история, обхващаща над три десетилетия, и издаваш двадесети студиен албум, нещата може да изглеждат предсказуеми или поне да вървят в очаквана посока. А може и да не стане точно така.
   След като Michael Sadler – вокалист на Saga още от основаването на групата през 1971 г., който заедно с Jim Crichton създава по-голямата част от композициите – прекратява кариерата си на музикант поради лични причини, канадската формация намира новия си фронтмен в лицето на Rob Moratti. Съзнателно не е търсено „копие” на Sadler, а вокал със собствено звучене и идеи, и новият албум бе очакван с много голям интерес и доста тревога. В съзнанието на фенове и критици все по-ярко засияваше Въпросът с главно „В” – ще ли да бъде това Saga или, подобно на именитите прогресари Marillion, завоят ще е толкова голям, та направо ще слушаме друга група?
   Отварящото парче на “The Human Condition” притежава две отличителни характеристики – прилича много повече на „старата” Saga от всичко останало в албума и залага нивото, на което ще се случва всичко до последната композиция. В останалите осем парчета чуваме една нова и различна група, в която Jim Gilmour и Ian Crichton oтново се развихрят както си знаят. Moratti прави същото, по свой си начин, и под негово влияние е налице много по-голяма мелодичност. Може би това е и думата, която най-пълно описва този диск – изключително мелодичен. Парчетата се запомнят лесно и ти влизат под кожата още с първото прослушване. Не може да се отрече, че Rob го бива по тая част – гласът му аха-аха да се кандидатира за епитета „меден загорски”. Наслаждаваме се на височини, които взима, сякаш изчаква Витоша с велосипед в приятен пролетен ден. Няма как да не обърнем внимание и на отчетливостта, с която изпява текстовете – може и да е взимал уроци по дикция, а може би е участвал в написването им и държи да се чуват много добре. Гласът му едва ли някога ще се нареди сред великите гласове на рока – приличният диапазон не компенсира липсата на открояващо се звучене, на разпознаваеми тембър и бленда, на „запазена марка”. В това се убедихме и на живо в София на 29 юни 2009 г. Но в солидната структура на парчетата, където вилнеят рифовете на Crichton и се леят клавирните магии на Gilmour, се е разположил чудесно.
   Ако теглим чертата, The Human Condition е пълноценен албум на група, която държи да остане в челните редици на съвременната рок сцена, без да показва признаци на умора и изчерпване. А дали тази нова линия ще се запази, най-добре ще покаже следващият албум.