SANCTUARY - "The Year the Sun Died"

Sanctuary - Nevermore - Sanctuary. Кръгът официално е затворен, макар че изкушението да го оставим отворен с едно "???" накрая наистина е голямо. Но евентуалното възраждане на Nevermore не е нещо, за което седим и тръпнем в очакване, защото животът след "The Obsidian Conspiracy" си остана прекрасен. Ето, Jeff Loomis вече се разписа в три убийствени инструментални албума, а през това време Warrel Dane реставрира Sanctuary - групата, която изтля през далечната 1992 г., за да изгрее Nevermore. Възродителният процес минава по изпитана схема - оригинален състав от 1985 г. (плюс кадърен китарист от 2011 г.), голям лейбъл ("Century Media"), съвременен продуцент (Zeuss) и перфектен резултат, заявяващ ново начало.
   След няколко успешни завръщания по сходна процедура - като At The Gates (скоро!), Black Sabbath, Carcass, Hell, Massacre, Entombed - величието на "The Year the Sun Died" е очаквано, а не изненадващо. Песните са динамични и твърди като стомана, натежали от мощен ритъм, механични рифове, пронизителни сола и зловещо-театралните вокали на Warrel Dane. Певецът е във вихъра си, а самият албум е композиран страхотно! Не оставайте с впечатление, че става въпрос за носталгичен албум или нещо записано с едничката цел да угоди на феновете. Напротив, "TYTSD" е превъзходен "истински метъл" албум. Sanctuary са създали епична творба с плътност и атмосфера. Албумът е поглъщащ като "кинематографичните" класики на Iron Maiden от периода 1984-1988 г. - колекции от страхотни песни, които преминават като сцени от филм.

   Подобно усещане носи и "TYTSD". И ако го изслушате от-до, накрая ще се чувствате доста изцедени. Заслугата е предимно на Warrel Dane. Слушайки пищното му изпълнение, отново си даваме сметка, че в музиката на Nevermore винаги е имало конфликт между неговия глас и китарата на Jeff Loomis. Песни като "Psalm of Lydia" няма как да позволят на вокалиста да заблести така, както му се удава в по-разредените композиции на Sanctuary. Е, вече не ни се налага да разполовяваме вниманието си между демоничните трели на Warrel Dane и сложните рифове на Loomis. С дебюта на Conquering Dystopia и възраждането на Sanctuary, и двамата вече са на правилните места. А още по-хубаво е, че всяко от 11-те парчета може да задоволи еднакво добре както оплакващите смъртта на Nevermore, така и онези, за които събирането на Sanctuary е събитието на годината.