SCORPIONS - "Sting in the Tail"

Днес едва ли някой би ги нарекъл "ледоразбивачи", но те бяха точно такива. Бавно и методично, без "блицкриг" тактики и мълниеносни пи-ар кампании, а с тевтонско постоянство и брилянтно творческо мислене, те превзеха целия свят и доказаха, че тежката музика не е запазена марка единствено и само за англоезичния свят. Епохалният им пробив имаше не само тактическо, но и стратегическо значение - той позволи на по-късно сформираните танкови дивизии (сред които най-много се отличиха Accept и Helloween) да нахлуят дълбоко в противниковите територии, а в края на хилядолетието на планетата почти не останаха точки, незасегнати от бруталната мощ на чудовищните оръжия за масово поразяване Rammstein.

   И ето че сега, след 100 милиона продадени албума и над 40 години на сцената, една от най-обичаните банди в света ни казва официално "сбогом". Малко са групите, които съзнателно се решават на този ход в кариерата си, и още по-малко са тези, които го правят, докато са все още в бойна форма и старческата немощ и сенилност не ги е превърнала в рокендрол карикатури. Сега, със седемнайсетия си студиен диск, Scorpions избират наистина перфектен момент за "пенсионирането" си; изобщо не си личи, че вокалистът Klaus Meine и китаристът Rudolf Schenker - гръбнакът на бандата - вече са на 61 години. Първоначално албумът трябваше да носи заглавието "Humanity: Hour II", ала бе преименуван на "Sting in the Tail" заради далеч по-мащабното значение и алюзиите с митичния "Love at First Sting" от 1984 година. Както подобава на една "лебедова песен", прощалният диск представлява своеобразен компендиум от най-характерните черти на бандата, разгърнати през трите епохи на епичната й кариера. Тук са и подземните хард рок пулсации от ранните години на "Скорпионите", и бляскавата им стадионна мощ от 80-те, и по-модерните и разчупени стилови търсения от края на 90-те, и кристалното изящество на един от жанровете, в който са (и навярно завинаги ще си останат) безспорните световни шампиони - баладата.

   "Sting in the Tail" се открива от експлозивния стадионен химн "Raised on Rock" - високооктанова комбинация от типични "скорпионови" рифове, изпепеляващи сола, тевтонска вокална сила и сграбчващ сърцето припев. Едноименната огнена феерия “Sting in the Tail" и задъханата, поръбена с ориенталски шевици "Slave Me" задържат високата летва и ни препращат към най-доброто от ранния период на бандата, докато "The Good Die Young" (където с беквокали гостува Tarja Turunen) рязко набива спирачките и ни потапя в мрачни житейски размишления, гениално орнаментирани с онази елегична, изстрадана мъдрост, струяща от късните Scorpions и по-специално “Humanity Hour I". Надигаме глава от черното езеро за глътка въздух с тежките крайцери "No Limit" и "Rock Zone", за да се пренесем отново в различна вселена - този път изпълнена с лиризъм, красота и акустична нежност. “Lorelei" принадлежи към по-камерните балади на групата, на които тя наблегна през 90-те години, и определено засенчва преекспонираната "Send Me An Angel" от иначе блестящия албум “Crazy World". Нажежените рифове и разпалващата кръвта ритмика на "Turn You On" и “Let’s Rock" са като мощни адреналинови инжекции преди третата балада от "Sting in the Tail" - драматичната, прочувствена "Sly" - да хвърли ръкавица на вечната и недостижима "Still Loving You" и да докосне сърцата ни по онзи неповторим начин, който "Скорпионите" до съвършенство владеят. "Spirit of Rock" е поредният преливащ от позитивна енергия и впечатляващ с инструменталното си съвършенство вулкан от разтопена стомана, след който, колкото и да не ни се иска, идва редът на последната композиция от последния албум на Scorpions. "The Best Is Yet to Come" е благодарствена ода към всички онези, чиито възприятия са били "ужилени" от музиката на една от най-великите банди на планетата, за да останат завинаги под нейно въздействие; наглед оптимистична, с всеки следващ прочит песента разкрива неподозирани дълбочини и става все по-трудно да се удържат напиращите под усмивката сълзи... Не знам дали има по-затрогващ начин да се сбогуваш с хората, които те обичат, ала дори да има, едно е сигурно - светът на металния рок не познава по-искрено и достойно сбогуване.