SEMLAH - "Semlah"

Имало навремето една банда, нарекла себе си Count Raven. Момчетата решили, че дуумът е тяхната територия и започнали да задълбават в религията и социалната несправедливост. Така за шест години, между 1990 и 1996-а, изпод черните ръце на гарваните са изковани четири албума. Всеки един от тях постепенно превърнал се в култов за маниаците на стила. Това протяжно гърло "ала-Ozzy" на Dan "Fodde" Fondelius и мъчителните рифове отдавна са намерили място в пантеона на съдбата. Да, но само две лета след последния им диск настъпва време разделно и Count Raven отиват в небитието. Групата се събира отново през 2003, но.... това е друга история.
    След като опъва дебелите струни в четирите думаджийски бисера на Count Raven, през 2001 година басистът Tommy "Wilbur" Eriksson се събира с още трима любители на тежките и депресивни мелодии - Joleni, Thomas Johnson и Johannes Berg и така се пръква Semlah. За осем години любителите на болката и страданието нахвърлят два демо записа и най-накрая на 27 март 2009 излиза дългосвирещият едноименен дебют на формацията.
   Който, разбира се, предлага дуум метъл. Не от висока класа, както при други скандинавски банди, но все пак (тук клишето е неизбежно) на едно сравнително добро ниво. Малко под ватерлинията. Както всеки стил си има крале, така и този си има царе, но на еднообразието. Нишката от албумите на Count Raven преминава като Железния кон през индианската прерия. А преходите и постройките "ала-Black Sabbath" избождат и очите на слепците. Идеи има, но не са развити. Рифовете са монотонни и бързо се забравят, като сън, който човърка, който знаеш, че си сънувал, но не се сещаш за съдържанието му. И не това е най-важното. Срещат се и добри попадения като "Perennial Movement III" с акустичното начало и запомнящата се втежнена мелодия след това. Над 8-минутната "Axioms of Life" с ниско настроените си китари, увличащ риф и ревящ бас, преплетени с клавир, се доближава до усещането на обреченост, което стила носи. И Semlah се справят добре... в първите две-три композиции. За 7:46 минути преминават отвъд Спасението. Ритъм секцията се справя горе-долу. В "My Spirits Fail" има интересен и забиващ мотив, който звучи като опит за летене. Но за съжаление само опит. Това е. Останалото е редене на едни и същи схеми. Така не става. Пропуснах да спомена интрото "From the Seat of False Judgement" - най-силната част в диска, наподобяваща шедьоврите на Candlemass от средата на 80-те. След тях - застой. Дори по-лошо - замръзване. Еднообразието на Count Raven беше впечатляващо и отнасящо - те рисуваха с черни краски многоцветни картини. Тежкият и груб дуум на бащиците крадеше и продължава да краде от мечтите. При Semlah копирането води до отровно дежавю. И като пътническите влакове на БДЖ, най-накрая се довлякохме и до най-порутената гара - Joleni, който изпълнява ролята на вокалист. Останалите сигурно са се объркали, когато са му поверили микрофона или никога не са чували как пее. Разбирам, че трябва да се страда, да се изпитва болка, да се влачиш по корем върху наточени остриета и разпилените черва да образуват кървава диря. Но тук нещата са катастрофа. Нормалните вокали са приемливи. Когато обаче височините се появят на хоризонта, хлъзгането до дъното е мазно и неизбежно. Както междувпрочем и целият дебют на шведите. Добре е да следваш образците в жанра. Но още по-добре е сам да се превърнеш в канон. Ако продължават така, Semlah ще си останат просто ерес.