SHINING - "One One One"

Някои албуми са коварни. В тях се крие потенциал за дезориентация, замъглена преценка, хипербола; те раждат смесени мнения. Но когато се появи "Blackjazz" (2010) - петият албум на норвежците Shining - имаше известна почуда дали изобщо е възможно той да бъде посрещнат с друго, освен с пълен шок. На "Blackjazz" определено не му бяха нужни повече от трите години, изминали преди появата на "One One One", за да се утвърди като шедьовър на обърканото време, в което живеем.

   Независимо дали го направиха целенасочено или, както е и по-вероятно, не, Shining успешно се наложиха в света на хаоса - онази свободна територия, където няма жанр, а има жанрове. Много жанрове. Shining се превърнаха в модел за новаторство и пример за свободомислие в ера, когато силните се познават именно по тази добродетел. Без да бъдат експериментални, просто защото е модерно да си неслушаем и, разбира се, предвождани от шантавия мултиинструментален талант Jorgen Munkeby, те все повече заприличаха на обезумял звяр, захапващ всичко, което му се мерне - било то блек метъл или фрий джаз. Но Shining бързо утвърдиха името си, а единственото логично обяснение за това е, че правдиво отразяват странния, понякога и напълно объркващ начин, по който се случват нещата днес.

   Зареден с обичайно динамични, но някак (изненадващо) достъпни, особено на фона на "Blackjazz" и "Grindstone" (2007), песни, това е ултимативният Shining, където всичко е изведено на максимум и предназначено да се разбие в лицето ти. Shining нямат какво да крият. Песни като "I Won't Forget" и "The One Inside" - отварящото дуо на "One One One" - са добре познатата индъстриъл‐джаз‐метъл химера на Munkeby, само че този път тя е приела формата на откровен рокендрол. Опростен, но и не по-малко динамичен. Наелектризиращ. Това е като да примамиш тълпа, очакваща "Crack the Skye", само за да й дадеш "The Hunter" накрая. Говорейки за което, тук прог‐рок влиянията на Munkeby са изнесени на заден план. "One One One" е стопроцентовият "блек‐джаз" на Shining (така, както и Mastodon продължават да си бъдат Mastodon); норвежците са тръгнали по прекия път - без отклонения и с бодра стъпка, а в резултат са преоткрили собствените си способности.

   Но дори "How Your Story Ends" да започва направо със соло на саксофона, естествено мигове преди да бъде прокопана от интензивен риф, срещащ джент тоналност с лудостта на Devin Townsend, дори и комплексна в своята същина, музиката на Shining е напълно освободена от всеки елемент, който не е абсолютната й есенция. Ето как една от най-влиятелните групи в метъла през последните десет години не само отказва да се превърне в претенциозен, "изискващ" от слушателя, погълнат от "света на хаоса" проект, какъвто се предполага, че трябва да бъде, но и разсъблича своите песни, оголва се и разкрива нещо неподозирано. А то, колкото и невероятно да звучи, е по-грозно и от познатия ни досега облик на Shining. Това е нещо чудовищно. Нещо като "One One One".