BLAZE BAYLEY - "The Man Who Would Not Die"

Ако преди десетина години някой ми беше казал, че ще дойде време, когато Bruce Dickinson ще записва албуми с Iron Maiden и ще концертира активно с тях, а аз ще чакам с нетърпение новия студиен продукт на "заместника" Blaze, щях да погледна календара, за да проверя дали пък случайно не е първи април. Това време обаче настъпи и ето - пред нас е четвъртият самостоятелен диск на някогашния фронтмен на Wolfsbane и първият с двете му имена на обложката (за да се избегнат все още незаглъхналите разправии на Blaze с предишния му лейбъл). Както навярно си спомняте, той се раздели с всички музиканти от бандата си, както и с издателите си от "Steamhammer", но се оказа зареден с достатъчно воля за победа (както сам пееше в "Will To Win" от "Blood & Belief") и в крайна сметка си основа свой собствен лейбъл, сформира нова дружина и стовари върху сетивата ни металния юмрук, наречен "The Man Who Would Not Die". Могъщият тътен на новия албум процепи пространството цели четири години след "Blood & Belief", но, както казва старият ми познайник Lips от Anvil, чакането си струваше. Blaze продължава в руслото на класическия метален звук (Iron Maiden, Judas Priest, Metallica, Dio), обкован с подобаваща доза груув, тежест и актуален саунд, но - било заради натрупаната горчилка, или не - е десетократно по-свиреп и агресивен. Отварящият рифов убиец "The Man Who Would Not Die" илюстрира прекрасно онова, което очаква слушателя в албума - изпълнени с много гняв, страст и енергия вокали, главозамайващо китарно присъствие, мачкаща ритъм секция и в същото време много мелодия. Следват я "Blackmailer", чието интро навява полъх от "Wasted Years" (или по-скоро загатва как би звучала, ако Dave Murray и Adrian Smith свиреха в Judas), преди да премине в завладяващ среднотемпов трепач, мелодичната и надъхана "Smile Back at Death" (потенциален хит), баладичната, но градяща напрежение с всяка следваща секунда "While You Were Gone", бързашката "Samurai" (най-мейдънската песен в диска), чийто бас сякаш е изсвирен от Steve Harris, наситената с ориенталска китарна орнаментика "Crack in the System" (намигане към System Of A Down), апотеозът на траш и спийд-агресията "Robot" и меланхоличната "At the End of the Day", която напомня класиката от дебюта на Blaze с Iron Maiden "2 AM". На пръв поглед "Waiting For My Life to Begin" изглежда по-слаба композиция, ала лъкатушещите, напомнящи за Wolfsbane китари и великолепният припев открояват блясъка й след няколко слушания. Подобно на "Smile Back at Death", и "Voices from the Past" притежава несломим хитов потенциал, но разгърнат с онази мейдънска епичност, от която навремето по кожата пробягваха тръпки, а "The Truth Is One" е по-монотонна по отношение на куплетите и предприпева, но мощният припев компенсира недостатъците им. Финалът се ознаменува от "Serpent Hearted Man" - мистично начало, злокобна атмосфера и изпепеляваща китарна агресия, сякаш извираща от Преизподнята. "Това, което не те убива, само те прави по-силен" - бе изпял Blaze в първия си солов албум, но явно за него това не е просто цитат от Ницше, а начин на живот.