ICED EARTH - "The Crucible of Man (Something Wicked Part II)"

Какво ли би станало, ако вселенската конспирация на сили, враждебни на човечеството, не беше измислица на болния мозък на Jon Schaffer, а жестока реалност? Щяха ли да действат като български мутри от началото на 90-те (сиреч да подпалят брадата на Schaffer, да му късат струните - не гласните, а китарните... вие какво си помислихте? - една по една и да му изкъртят един-два зъба), или щяха да процедират ма-а-алко по-... елегантно? Например да върнат блудния син (ченгето със склонност към мелодраматургия) Matt Barlow, прогонвайки вечния скиталец Tim Owens (горкият сигурно вече има комплекси), и да пробутат на публиката посредствен и скучноват албум, който ще потъне във фонотеките единствено на най-заклетите фенове на бандата, а колцина от тях вече ще прочетат текстовете...? "Ама какви ги дрънка тоя Малдорор?" - чувам възмутените ви реплики и съм напълно съгласен с тях, обаче...
   ... Обаче, дългоочакваната втора част на великия "Something Wicked pt. 1 - Framing Armageddon" (ревю) е толкова далеч от високите стандарти на предшественика си, че просто се чудя как да оправдая появата й пред себе си - поява, влизаща в болезнен разрез с дълбокото ми вътрешно убеждение, че Jon Schaffer е един от колосите на световния пауър метъл. Незнайно как, но в "The Crucible of Man" китаристът-идеолог е съумял да събере на едно място всички най-лоши черти на Iced Earth от дебюта насам, използвайки ги като основни градивни елементи в новото си творение. Как да не си помислиш, че главочите-илюминати (или гадните сетяни) нямат пръст, и то среден, в тази работа? Бавен, разпилян и отнесен, с монотонни и даже отегчителни китарни проскърцвания, албумът сякаш се стреми да избяга от "славното бреме" ("Glorious Burden") на "Ripper’s Earth", завръщайки се към ерата "Matt Barlow" и по-конкретно звука на "Horror Show". Верен на себе си, господин "Сърцето ми вече не е в Iced Earth, ама май размислих" набляга основно на театралниченето и ниските (и за глухите е ясно, че високите му изобщо не могат да се мерят с тези на Ripper-a), в резултат на което жестокият реализъм на първата част е безвъзвратно погубен - докато "Framing Armageddon" излъчваше нажежената атмосфера на брутална хорър-антиутопия, "The Crucible of Man" се разгръща като беззъбо окултно фентъзи. Отгоре на всичко някои от песните вече сме ги слушали под други имена - например сърцераздирателната "A Gift or a Curse" напомня доста за "Ghost of Freedom" от "Horror Show". Иронията е и другаде - Jon Schaffer пише по-голямата част от материала още по времето, когато Tim е все още в групата, и въпреки че след изгонването му променя туй-онуй, едно прослушване на "Minions of the Watch" е достатъчно, за да се види как с "Изкормвача" би звучала в пъти по-добре. Забавно, нали? Същият проблем, пред който бе изправен Tim в "Glorious Burden", сега се стоварва и върху господин Barlow. Основният недостатък на диска обаче се нарича не Matt Barlow (въпреки любовта му към мелодрамата, вокалното присъствие на човека, който навремето се хвалеше с най-дългата червена... коса е неоспоримо), а Jon Schaffer и по-точно реализацията на грандиозния му концептуален замисъл - тоест и с Tim "Ripper" Owens да беше записан, навярно пак щеше да бъде същата боза. От което излиза, че вдъхновителят на холивудския буламач "Рокзвездата" само е спечелил от завръщането на Matt. Интересно какво ли ще се получи, когато "Framing Armageddon" бъде презаписан с бившия полицай, но дотогава ще трябва да се задоволим с "The Crucible of Man", което за съжаление означава само едно - че ще останем незадоволени.