TRIVIUM - "Shogun"

Ако музикантите от Trivium се бяха родили 20 години по-рано, вероятно към настоящия момент щяха да са легенди в траш метъла. Но съдбата им изтегли друга карта. "Ascendancy" (2005) уцели безпогрешно и сбора на частите (Matt Heafy, Corey Beaulieu, Paolo Gregoletto, Travis Smith), и времето на появата си и обра овациите на медии и фенове. Получили признание, талантливите младежи (тогава Heafy е 19-годишен) се почувстваха свободни да се върнат към голямата си любов - траша - и направиха "The Crusade", като изхвърлиха от музиката си ревящите вокали. Стиловият завой доведе до поляризирани мнения: едни одобриха албума, други го възненавидяха, а трети го обявиха за велик. Историята все още се въздържа по въпроса.
   2008-а е годината за следващия удар - "Shogun". Теоретично погледнато, по-правилното място за появата му би било между предходните два албума, защото той до голяма степен звучи като кръстоска между тях - както музикално, така и вокално (ревовете са върнати). Това, може би, щеше да спомогне и за по-благ прием на "The Crusade", но... вече ви споменах за съдбата.
   В началото бях погнат от лъжливото усещане, че албумът казва всичко, което има за казване с първите си четири песни и с едноименната (за нея обаче малко по-надолу). Останалите сякаш, вместо да захапят с вълча челюст и да гризат до кокал, драскаха кожата ми с пластмасова зъбатост. Причината? Чувство, че албумът цикли върху вече оползотворени идеи. "The Calamity" например използва същия китарен подход в интрото си като "Torn Between Scylla and Charybdis". Екстремните вокали на места звучат насилено напъхани в песните ("Throes of Perdition" и "Like Callisto to a Star in Heaven"), а отделни пасажи от парчетата сякаш са наснадени допълнително, без да са били част от водещата идея ("Insurrection"). След още известен брой превъртания, започнах да харесвам и тях, но не съм сигурен дали открих скрита красота, или просто се задейства синдрома "чуй-многократно-и-ще-ти-допадне". Все пак мисля, че е по-скоро първото. От там насетне няколко момента правят впечатление:
   1) Trivium май най-после намериха правилните пропорции на траш (30%), хеви (50%) и дет (20%) метъл в музиката си, а именно това като че ли им се изплъзваше до сега.
   2) Мелодии, мелодии и пак мелодии - направо с лопата да ги ринеш: китарни (отбележете си третата минутка на "Of Prometheus and the Crucifix") и вокални (ако ви кажа и тук какво да си отбелязвате няма да ми стигнат и още 3 страници).
   3) Сложността на партиите в този албум се е качила с цяла стъпка по-нагоре, а Travis Smith пак е над всички. Аз с ръка на сърце ви обещавам след около месец и половина да ви разкажа как звучат песните от новия албум, изсвирени на живо
   4) Едноименното парче е епопея, достойна за саундтрак към Бушидо
   5) Текстовете, освен в интровертни душевни терзания, се ровят в библейски тематики, гръцка митология, японска история ("Kirisute Gomen" е самурайски термин, чието значение е, че ако ядосаш самурай, законът му дава право да те обезглави).
   6) Heafy пее прекрасно.
   Естествено изчистената концепцията е най-важна и именно тя е причината да очаквам от четиримата американци в близко бъдеще велики неща. Което ме довежда до констатацията, че "Shogun" е стъпка в правилната посока.
   Ако се докопате до специалното издание на диска, ще чуете още две отпаднали парчета, както и кавърът на песента "Iron Maiden", който Trivium записаха за трибют албума "Maiden Heaven". Другият бонус е DVD със задкулисни кадри от студиото, както и инструкции от бандата за това как да изсвирите парчетата от "Shogun". Ако ви стиска, разбира се, ха-ха-ха.