RHAPSODY OF FIRE - "The Frozen Tears of Angels"

След цяла вечност (както се струваше на преданите фенове) или, казано малко по-точно, четири години на творческо безмълвие (две от които белязани от неугаснали съдебни спорове с Joey de Maio и Magic Circle Music) италианските метални крале се завръщат с осмия си студиен диск "The Frozen Tears Of Angels". Освен всичко друго, това е и първият им албум за гиганта "Nuclear Blast", така че е съвсем логично да очакваме някои промени. И такива има - за щастие на едни (сред които съм и аз) и за съжаление на други. Дали поради финансови или други причини, "The Frozen Tears Of Angels" е записан без участието на тежкарски филхармонии (кратка справка: "Symphony of Enchanted Lands part II - The Dark Secret" бе реализиран със симфоничен оркестър от 40 музиканти и хор от 20 души, а "Triumph or Agony" - с оркестър от 70 музиканти и безброй разказвачи), ето защо мегаломанските бомбастично-симфонични фойерверки, които в миналото често засенчваха свежите идеи на италианците, сега са сведени до минимум и искрят доста по-дискретно, най-вече под формата на отделни оркестрации. В резултат на това албум номер осем в дискографията на бандата е не само нейният най-китарно ориентиран продукт досега, но и самите китарни партии са меко казано изключителни. Като се започне от първокласното шредърство, мине се през рифовите атаки и се стигне до изумителните сола - всичко, което е свършил Luca Turilli в този диск, е образцов пример за неокласически хеви метъл. Да, дойдохме си на думата - този епитет пасва много по-добре на "The Frozen Tears Of Angels", отколкото гръмкия етикет "холивудски метъл". Ролята на разказвача също е сведена до минимум - Кристофър Лий продължава да опява колко зъл бил Некрон, но само в задължителното атмосферично интро и петата песен (където млъква след по-малко от минута и нещо). Преживените трудности сякаш са подействали благотворно и на целия творчески процес, защото материалът е изключително разнообразен, тежък и мрачен и от него лъха до болка изстрадана мъдрост и зрялост. Същото се отнася и за великолепните вокали на Fabio Lione, който тук пее по-добре от всякога. Откриващата "Sea Of Fate" е разчупен метален убиец с разстилащи се в неподозирани дълбини пластове, "Crystal Moonlight" залага на свръхзвукова скорост и пленителни мелодии, брутално-величествената канонада "Reign Of Terror" напомня за неродения проект "Rhapsody In Black" с екстремно високия си коефициент на агресия, италианската перла "Danza Di Fuoco E Ghiaccio" (или "Танц на Огън и Лед") е задължителната балада с фолклорни мотиви, "Raging Starfire" е пауър класика, хвърляща закачливи препратки към незабравимата "Rage Of The Winter" от дебюта, "Lost In Cold Dreams" е драматична пиеса, която навява спомени за "The Magic of the Wizard's Dream", възпламеняващата двойна китарна атака на "On The Way To Ainor" може да засрами всички спийд-апологети, а десетминутната епопея "The Frozen Tears Of Angels" ознаменува грандиозния финал на диска. Не, това определено не са онези младежи, които преди 13 години ни заплениха с приказните си бленувания и невинно-наивния си творчески светоглед; те вече са вкусили от горчивите плодове на дървото на познанието и са се срещнали с Тъмната страна (нямам предвид Joey de Maio). От което тези от нас, които сме израснали с тяхната музика, можем само да спечелим.