URIAH HEEP - "Into The Wild"

"Hey ho, let's go"! Явно този рефрен от "Blitzkrieg Bop" на класиците The Ramones са си повтаряли старите кучето от Uriah Heep, когато са посягали към инструментите, за да направят нещо като "Into the Wild". Двадесет и трети студиен албум! Респектираща цифра. Жалкото е, че близо половината от тези 23 албума, не трябваше да бъдат издавани под марката Uriah Heep.

   След опитите за приспиване с "Wake the Sleeper" групата, водена от Mick Box, най-после, ама наистина най-после, се посъбуди и издаде достоен за името си материал. Още в началото трябва да се отбележи, че албумът отново не достига нивото на 70-те, когато в плочите изпъкваха гениите на Ken Hensley и David Byron (R.I.P.) Онези години и с машина на времето не могат да бъдат върнати. "Into the Wild" е по-скоро продължение на периода след John Lawton, но с много повече идеи. Композициите се оглеждат в здравия класически пърпълски саунд, когато там вилнееше Ritchie Blackmore. Не, не - Mick Box не е станал толкова добър. Това едва ли е възможно. Просто е съумял да обуздае лидерските напъни и да изсвири разнообразни и хващащи рифове и сола. Да освободи място за изява и на останалите музиканти. Които са се възползвали по най-добрия начин от пролуките. В звука на групата осезаемо ролята си е върнал хамънд органа. Инструментът на Phil Lanzon вече не стои като подплънка на китарите, а е водещ в голяма част от композициите. Което автоматично вдига нивото. С "Into the Wild" Bernie Shaw най-после може да се нарече определящия глас на групата. Мек и кадифен в бавните части и достатъчно агресивен в бързите. Вокалните хармонии се леят нежно и завладяващо. Музиката отново е наситена с мелодии, които могат да се запеят още след първото прослушване. Така, както навремето беше с "Look at Yourself" или "Return to Fantasy". Разбира се, онова си остава написано със златни букви в съкровищницата на рока. "Into the Wild" тепърва ще се преценява. Едно е ясно - албумът няма да стане крайъгълен камък, около който ще се завъртят банди, музика, стилове. Категорично младите ще продължат да цитират 70-те, когато стане въпрос за класически Uriah-звук. Но "Into the Wild" реабилитира ветераните - глътка свеж въздух, за сметка на зловонията от блатото, в което се бяха натикали.

   "Trail of Diamonds", "Nail on the Head", "Into the Wild" - песни, с които Mick Box, Trevor Bolder, Bernie Shaw, Phil Lanzon и Russell Gilbrook могат само да се гордеят. "Believe" - радиоориентиран хит, "Lost" - психеделия, "Kiss of Freedom" - искряща и завладяваща балада.

   Като цяло дискът носи позитивизъм - както за бъдещето на динозаврите, така и за класическия хард рок. В него няма модерни напъни. Музиката следва най-яките шаблони и граници на стила. В чието създаване участваха и самите Uriah Heep. И с "Into the Wild" все още се държат на повърхността. Защото най-после доказаха, че и на 60 все още го могат. Но им бяха необходими десетилетия, за да поизтъркат прахта от раменете си и да докажат, че не са случайна група. В тази музика това трябва да става всеки ден. Иначе много бързо можеш да се озовеш в края на опашката и да изпаднеш в небитието. Uriah Heep сами се опариха от опитите си да се наместят точно там. Но се осъзнаха и намериха сили да се върнат. Трябваха им повече от 30 години, за да защитят името, което си бяха създали. Важното е, че го направиха, ако не зашеметяващо, то повече от достойно.