SIGH - "Scenes from Hell"

Ако приемем, че първият период в развитието на Sigh обхващаше бруталните блек-излияния "Scorn Defeat" (1993), "Infidel Art"" (1995), ЕР-то "Ghastly Funeral Theatre" (1997) и "Hail Horror Hail" (1997) [сега прочетете последователно само първите букви от имената на споменатите 4 издания], а вторият - значително по-експерименталните и смели "Scenario IV: Dread Dreams" (1999), "Imaginary Sonicscape" (2001), "Gallows Gallery" (2005) и "Hangman's Hymn" (2007) [отново подредете една след друга първите букви от посочените заглавия], то съвсем спокойно можем да считаме, че със "Scenes from Hell" започва третата глава от историята на най-успешната японска екстремна метъл група за последните две десетилетия.

   Уви, изключително интересните и новаторски за времето си хрумвания на идеолога Mirai Kawasima (вокали, клавир, оркестрации), подкрепен понастоящем от пищната кака Dr. Mikannibal, грижеща се за пищенето (с глас и тук-там със саксофон), басиста Satoshi Fujinami, китариста Shinichi Ishikawa и барабаниста Junichi Harashima, като че ли са останали в миналото, и то безвъзвратно. Няма ги бомбастичните симфонични вмешателства от "Scenario IV...", няма ги и седемдасетераските спейс/сайкъделик рок забежки от "Imaginary Sonicscape", нито дори NWOBHM-навежданията от "Gallows Gallery". Останали са само... 43 минути скорострелен и доста еднотипен блек метъл с неубедителни симфо-забежки и още по-неубедително качество на записа (въпреки факта, че мастерингът на новия диск на токийците е бил поверен на именития James Murphy, обезсмъртил пръстите си покрай шестструнните си задължения за Obituary, Death и Testament).

   Нито коридонапомнящите тромпетни изблици в откриващата "Scenes from Hell" прелюдия "Prelude to the Oracle", подплатена и с някой и друг тромбонов зов, нито наченките на маршови оркестрации в двойката "L'art de Mourir" и "The Soul Grave", нито на места сякаш докоснатата от духа на Вивалди "Musica in Tempora Belli", нито "The Red Funeral", започваща с речитатив, издекламиран с непогрешимия акцент на живата легенда на британския авангардизъм David Tibet (Current 93, екс-Psychic TV), нито дори погребалният валсов такт на единствената донякъде открояваща се песен в албума - "The Summer Funeral", успяват да грабнат вниманието на непредубедения слушател. С три думи, две скоби и една точка - (почти) пълна скука.