SLAYER - "World Painted Blood"

Мина еуфорията от излизането на новия Slayer. Този път не ни се наложи да чакаме пет години. Почакахме само три. По-малко е от пет. Можеше и въобще да не го дочакаме, като следим информациите за проблемите на Tom Araya и приказките на Kerry King за пенсиониране. Но албумът е факт. Малко отклонение - всеки път, когато се появят съобщения за нов албум на американците, очакванията винаги, ама винаги, са огромни. Все пак не се среща често банда, която да убие траша още в зародиш и след това, когато си поиска да го възкресява и после пак да го умъртвява. Това обаче се случваше в далечния 20 век. И по-точно с "Reign in Blood", "South of Heaven" и "Seasons in the Abyss". И донякъде с "Divine Intervention". Тогава за по-малко от 10 години Slayer направиха, това, което други групи не могат и за 100 - превърнаха се в КРАЛЕ!!! И не сдадоха титлата. То не че се намери и кой да им я оспорва, но това е друга история. Тук говорим за "World Painted Blood" - десетия студиен удар на Slayer. Или просто замахване. Когато убиха траша с 28-минутния шедьовър "Reign in Blood", те бяха обвинявани, че свирят прекалено бързо и в музиката им няма никаква мелодия. Тогава отново убиха траша със "South of Heaven". Обвиниха ги, че са се предали и са се променили, и са просвирили балади, и Tom Araya е пропял (???). И две години по-късно, през 1990-а, те нанесоха още един помитащ удар - създадоха гениалната кръстоска между предните две творби - "Seasons in the Abyss". За четири години Slayer постигнаха всичко. Да, продължиха линията и в "Divine Intervention", но от това излезе повече тъпчене на едно място и повтаряне на формулата. Нищо лошо. После се захванаха с експериментите и всеки един от последвалите три диска - "Undisputed Attitude", "Diabolus in Musica" и "God Hates Us All" беше посрещан на нож заради рязката смяна на посоката, заигравките с новите течения по онова време, тоновете ефекти и понякога тоталната липса на идеи. Последва опит за връщане към корените и успешния "Christ Illusion". Тук очакванията бяха отново огромни - все пак оригиналната четворка се събираше за първи път в студиен албум от 1990 година. Очакванията бяха оправдани. Slayer взеха дори няколко "Грами"-та. И за да повторят маратона от края на 90-те, Slayer решиха да обединят всичко излязло в последната декада на 20 век и първото десетилетие на 21-ви под шапката "World Painted Blood". След n-тото прослушване (сами си изберете двуцифреното число) на този албум, спокойно мога да заявя, че групата няма нужда от него. Защото всеки път, когато в главата ми избухне името Slayer, се сещам за безумията, които натвориха четиримата през 1986, 1988, 1990, че дори и по-рано. Всеки път, когато искам да си затананикам някоя слейърска “мелодийка", веднага се сещам, я за "Raining Blood", я за "South of Heaven", я за "Dead Skin Mask" или за "War Ensemble". Връщам се там, назад във времето. След n-тото прослушване (сами си изберете двуцифреното число) на новия албум, в съзнанието ми остава единствено неговото заглавие.
   Не ме разбирайте погрешно. "World Painted Blood" е типичен Slayer - с грубите и всепоглъщащи рифове, пилещите китарни сола, извънземната работа на ритъм секцията, особено в лицето на Dave Lombardo и продрания и крещящ вокал на Tom Araya. Но с този диск четиримата доста разклатиха позициите си.

   Албумът започва с едноименната касапница "World Painted Blood". Тук са Големи!!! Slayer, освен крале на траша, са и царе на рифовете. Jeff Hanneman и Kerry King не знаят пощада. Ритъмът в откриващото парче убива. Равнодушни няма. За солата - е така и не проумях за толкова години, как може във всяка една композиция да се свири едно и също соло. Явно това е формулата за успех. Самата песен е най-якото отварящо парче след "War Ensemble". Любимата военна тема е отбелязана с "Unit 731" - специален отряд на японската армия, занимаващ се с биологични оръжия, които са изпробвани върху хора. Солата жилят като оси, но все пак въпросът "как-може-във-всяко-една-композиция-да-се-свири-едно-и-също-соло" продължава да ме мъчи. В "Psychopathy Red" е увековечен и друг изверг след Едуард Гийн в "Dead Skin Mask" и Джефри Дамър в "213" - канибалът от Ростов - Андрей Чикатило. Задъханото повтаряне на фразата "Murder is my future / Killing is my future" в "Snuff" побърква. "Beauty Through Order" е извращение. Натягащият риф и смяната на ритъма в "Hate Worldwide" късат глави (въпросът със солата пордължава да виси). "Public Display of Dismemberment" - дааааааа, само Dave Lombardo може да изтропа нещо такова. Има обаче две песни, които хващат и отвинтват от първия път - бавната "Human Strain", с нейната уникално-мелодична част (уникално-мелодична за Slayer) и психопатската "Playing With Dolls". И ето тук изниква другият въпрос - защо Slayer не подходиха по толкова оригинален начин към всички 11 части на албума, а си позволиха експерименти само в тези две? Страх да не се повтори негативното торнадо от "Diabolus in Musica"? Едва ли. Те винаги са правели каквото искат и то с класа. Отговорът е прост - момчетата са уморени. Защото независимо от всички хвалебствия за отделните парчета, това в крайна сметка си остава един стандартен албум на Slayer. С леките експерименти, страхотните набиващи и забиващи рифове, със силните и слабите страни. Уви, повечето слаби. Затова и започнах ревюто с отминалата еуфория. Защото очакванията наистина бяха огромни след завръщането с "Christ Illusion". По-добре да бяха издали миниалбум с "World Painted Blood", "Human Strain" и "Playing With Dolls". Е, еуфорията мина. Очакванията? По-скоро неоправдани! И какво се оказва? Че "World Painted Blood" е една добра, типично слейърска продукция, доближаваща се до звука на класиките от 90-те, с няколко добри попадения. Останалото - по-добре да го нямаше. Остава и въпросът със солата.