SPIRITUAL BEGGARS - "Return to Zero"

Ливърпул, Англия, средата на 90-те години на XX век. Краят на местните дет/грайнд зверове Carcass води до появата на цели две формирования, дълбаещи в... добрия стар седемдесетарски хард рок. Китаристът Bill Steer остава на Острова и полага началото на огнените Firebird, а колегата му по струнни издевателства Michael Amott се връща в родната си Швеция и се отдава на пламенните Spiritual Beggars, същевременно поддържайки и екстремната си форма с Arch Enemy...

   Халмстад, Швеция, наши дни. Заелите мястото на главни герои в разказа ни "духовни просяци" най-сетне са готови със седмия си албум. Групата отдавна вече е наложила името си като еталон за качествен "ретро" рок звук в глобален аспект. Вярно, несравнимият оригинален вокалист Spice отдавна не е в състава. Достойният му наследник Janne Christoffersson от Grand Magus също си замина и нищо чудно именно това да бе причината периодът на гробно мълчание след излизането на "Demons" (2005) да продължи чак до днес. В крайна сметка, важното е, че (за добро или лошо) Spiritual Beggars успяха да рестартират кариерата си с донякъде многозначително озаглавения "Return to Zero", а дали въпросното издание действително ще се окаже ново начало от "zero" или просто поредният ред в дискографията на квинтета - само времето ще покаже.

   Времето обаче ще почака, поне засега... и ще бъде върнато 3-4 десетилетия назад, когато групи като Deep Purple и Uriah Heep изливаха монолитните основи на класическия британски хард рок. Да, това е фундаментът, на който Beggars са стъпили за пореден път, и да, момчетата дълбаят в тази област още от едноименния си дебют от 1994 г., но поне досега винаги съумяваха да вкарат и нещо "свое" в добре разработените жанрови стандарти, особено в колосални албуми като "Mantra III" (1998) и явно недостижимия "Ad Astra" (2000). Дали причината се коренеше в тежките, булдозероподобни китарни рифове на Michael Amott, неземните Хамънд орган изпълнения на Per Wiberg от Opeth или прецизния ритъм, поддържан от Ludwig Witt от колегите по стил Firebird - не знам, но е факт, че въпреки наличието на изброените достойнства, в "Return to Zero" собственият почерк отсъства почти напълно. Не е помогнало нито окончателното приобщаване към състава на бас-капацитета Sharlee D'Angelo (Arch Enemy, екс-Mercyful Fate, Dismember), нито поверяването на микрофона в ръцете на добре познатия в пауър метъл средите Apollo Papathanasio от Firewind. И не само, че не е помогнало, а напротив - последната подробност е и един от основните проблеми на целия запис. Колкото и обигран и школуван да е гласът на именития швед с гръцко потекло, тембърът и маниерът му на пеене са някак... шаблонни. И не на място. Липсват онези специфични Spiritual-истични дрезгавина и директност от старите албуми, за сметка на засилена до краен предел мелодична вокална клишираност.

   Донякъде сходно е положението и в музиката. Макар виртуозността в изпълнението й да не подлежи на коментар, имайки предвид безспорните умения на всеки един от замесените инструменталисти, същината й е някак поразмита и... едва ли не объркана - сякаш групата се лута в търсене на "правилното" си звучене, мъчейки се да се нагоди към новия си вокалист... или към нещо друго? Каквато и да е истината, получилото се разнообразие (нехомогенност?) в диска идва в повече и в крайна сметка води дотам, че трудно бихме могли да откроим с нещо кой знае колко "хващащо" която и да е от песните, независимо дали става дума за издържаните в добре познатата ранноседемдесетарска хард рок стилистика ("Believe in Me", "Coming Home", "We Are Free"), залитащите към класическия тежкотоварен дуум ("Lost in Yesterday", "The Chaos of Rebirth") или дълбаещите в дебрите на прото-метъла ("Concrete Horizon", "Dead Weight"), да не говорим за незнайно защо попадналата в албум на Beggars облагородена с пиано Whitesnake-ска баладка "The Road Less Travelled". Изобщо - каша. Майсторски приготвена, но и леко безвкусна.