SYMPHONY X - "Iconoclast"

Щом си попаднал тук, драги слушателю, значи все пак си решил да разбереш колко е дълбока заешката дупка, посягайки не към синьото, а към червеното хапче в ръката на Michael Romeo. И всеки момент ще се събудиш шокиран в истинския свят. Където за около час и половина ще наблюдаваш от първия ред как Синдикатът на Машините от New Jersey, наречен Symphony X, разделя и владее умиращите остатъци от планетата. Докато целокупното метъл човечество вегетира под високотехнологичния им ботуш, произвеждайки необходимото количество енергия посредством собствените си биологични процеси.

   Още преди напълно да си осъзнал какво се случва, вече си в редиците на бунтовническото движение "Iconoclast" и в ушите ти гърми химнът му. По време на най-дългата композиция в албума морето от масивни китарно-клавирни течения няколко пъти се разделя, за да даде път на внушителните хорови монументи, желаещи да го прекосят. Епичните припеви гъвкаво заобикалят изпречилите се на пътя им ритмични циклони и закриляни от високо вдигнатия шестструнен жезъл на основния композитор стигат непокътнати до отсрещния бряг. Където подготовката за свещената война срещу неодушевения враг продължава с тренировъчната програма "The End of Innocence". Преминалите успешно през нея се научават да механизират съзнанието си и това им дава възможност да влязат в близък бой със злонамерените програми под звуците на "Dehumanized". Оцелелите развяват знамето "Bastards of the Machine", яхнали свръхзвуковата китара на Michael Romeo, чието настроение сменя посоката и скоростта си през секунда, а победният им вик черпи енергия от ядрената турбина в гърлото на Russell Allen. Който тук често и напълно тенденциозно припознава блендата на непрежалимия Ronnie James Dio, отдавайки му заслужената чест.
   Артилерийският огън от барабаните на Jason Rullo, раздробяващ структурата на "Heretic", попарва еретичните надежди за близка развръзка на конфликта и известява началото на поредната битка. "Children of a Faceless God" е следващият залп, в който всяка една вокална линия - и на куплета, и на преходите, и на припева, се забива до дъно в мозъка още при първото прослушване. Дежурната за изданията на Symphony X полубаладична елегия тук се нарича "When All Is Lost" и задачата й сякаш е да доразкаже започнатото навремето в "Paradise Lost" - сърцето на предния едноименен албум, публикуван през 2007 година. Началото на пиесата криволичи между процеждащите се от клавишите на Michael Pinella дъждовни капки, обстрелващи непромокаемия глас на Russell Allen. Който в случая отвръща на огъня, прицелвайки се през най-финия си мерник. Щедри преходи, обшити ту с мелодични китарни двугласия, ту с пърхащи хармонични импресии, очертават гръбнака на най-прогресивната песен в "Iconoclast".
   Шеметна гонитба между баса на Michael Lepond и китарата на Michael Romeo вдига пушилка в началото на втория диск от "special edition" изданието на албума. "Electric Messiah" е сред най-бързите и тежки парчета, но това не й пречи отново да се радва на лесно разпознаваеми пасажи. В изпълнение на поетата мисия Russell Allen е захапал до кръв куплетите на "Prometheus (I Am Alive)", но в пиковите моменти на парчето отпуска хватката и то полита върху крилете на собствената си заразна мелодичност.
   Сдобилите се с двудисковото "special edition" издание на "Iconoclast" ще имат честта да вземат участие в решителните за съдбата на поробеното човечество сражения. От скоростната отсечка "Light Up the Night" ни се завива свят, а виртуозните сола на един от най-техничните китаристи на нашето време унищожават препятствията по пътя към светлината в тунела. Тържествената конструкция на "The Lord of Chaos" се придържа към вече познатия химнов стереотип на композициите. Минорен патос и шеметни разсвирвания се редуват във финалния щурм "Reign In Madness". Акустичен проблясък спира времето точно в разгара на баталните сцени, а в унисон със спускащата се симфонична завеса от барикадите се понася героичен рефрен.

   Symphony X вече дълго време обитават върховете на хранителната верига в прогресив метъла. В редиците им творят едни от най-добрите музиканти на планетата, а зад микрофона стои ултимативният вокалист в стила. Затова не е изненада, че ни поднасят максимално силен актуален материал. С хомогенно музикално съдържание и без никакъв пълнеж. Албум, в който всяка една мелодия е достатъчно ярка, загнездва се в ума и се запява още след първото прослушване, въпреки привидната си заплетеност. А на тези, които биха опонирали, че тематиката му е банална и поизтъркана, ще намигнем да не прекаляват с гледането на фантастични филми, ако това им пречи да слушат пълноценно фантастична музика.