THE DEVIL WEARS PRADA - "Dead Throne"

"Пригответе се за най-доброто от нас". " Никога не сме правили нещо по-стойностно". " Този албум събира най-качествените ни и характерни аспекти в едно". " Просто решихме да се развиваме, това сме ние". Да, мога да продължавам до утре. Мисля, че всеки може. Фрази, които чуваме във всяко изказване от любимците си. Обещания, които се леят като по предизборно време, от групите, за които ни е грижа. Толкова различни вариации на думи и изрази и винаги един и същ смисъл. Сякаш само тези прояви и твърдения са нещото, което свързват The Devil Wears Prada и клишетата и баналността на днешната музикална индустрия и нейните представители. Част от течение, което се характеризира със споделена идеология и твърди догми по отношение на музикалното съдържание, The Devils Wears Prada успяха някак да се издигнат наред с предводителите на метълкора, без да притежават мощта и масивността на August Burns Red, тягата на Asking Alexandria или мелодичността на която и да е друга банда. Все пак те имат нещо, което ги превърна в предводители, и дори накара много от бандите да ги следват и подражават - харизма.

   "Dead Тhrone" е албум на промяната. Преломен момент, по моему, в историята на групата. Дали ще се окаже повратен - тепърва ще разберем. Факт е единствено коренно различният подход и характер по отношение на работните процеси, които включват множество все важни и ключови промени в аспекти, от които до голяма степен зависи успехът на една група. Като за начало, нов продуцент - невръстните младежи от Охайо за първи път не залагат на Joey Sturgis, а разчитат на ветерана и основоположник на звука, свързван с модерната тежка сцена - Adam Dutkiewicz. За разлика от предишните им творения, творческия процес не е разпределен по равно между членовете на групата, а почти целият материал за албума е записан и първоначално разработен от Chris Rubey (китари), с помощта на личния му компютър, ако трябва да вярваме на изказванията му.

   "Dead throne" е много по-директен (няма песен, надхвърляща четири минути), изчистен, с ясна концепция и дори по-тежък от предшествениците си. Сложната структура и подредба на парчетата от предишните творения на Mike Hranica, Jeremy DePoyster, James Baney, споменатият Chris Rubey, Andy Trick, Daniel Williams липсва, като тук е заложено на по-стандартна постройка и пулсиращия и жив характер на мелодията и енергията, вместо усложнените композиции. Резултатът са именно много тежки моменти и директност и несравнимите "чисти" припеви, предразполагащи за припяване. Бих казал, че за представителна извадка за албума спокойно може да посочим песни като вече набралата сила и сдобила се с видеоклип "Born To Loose", непредвидимата и заредена "Untidaled", както и хитовата "Mammoth". Изненадите в албума са двата инструментала - "Kansas" и "Chicago", които продължават тенденцията на метълкор бандите, залитащи по пост-рок моменти, вдъхновени най-вече от неповторимите August Burns Red. Музикално, промените са може би по-значими. Американците са заложили на седемструнни китари и нисък тунинг, като в ритъм секцията преобладават повече груув частите, съставени от 2-3 тона, вместо рифовото оформление на чудесния "With Roots Above And Branches Below" Атмосферичните лийд моменти отново преобладават, създавайки и изграждайки уникалния облик на звученето на групата. Jeremy DePoyster се включва с неповторимия си глас и чар, за да внесе стадионния ефект в песните и да обърне посоката на развитие, добавяйки хитов заряд. В този албум, обаче, за разлика от предшествениците на "Dead Thorne", той залага на чистите вокали в по-ниския регистър, отварящи повече блендата му, което бих определил като наистина интересна идея, придаваща още една нотка на иновация в музиката на групата. Mike Hranica пък явно доста е поработил над своите вокали, защото ясно се чува разнообразието от техники в неговите партии и подобряването на вече присъщите му. Събитие, което немалка част от феновете смятаха за твърде наложителен процес, ако се приеме, че амбицията на музикантите е единствено във възходяща посока.

   Въпреки че съставните части и ключовите думи при The Devil Wears Prada са християнската религия и харизмата, едва ли случаен техен слушател би направил асоциация с тези думи при първи досег с музиката им, още повече ако започне с "Dead Throne". Основната тема и проблем, който разисква Mike Hranica в този албум, е идолопоклонничеството. Самият фронтмен на бандата отрича твърденията, че албумът е концептуален или следва някаква строго определена идеологическа нишка, но признава, че гореспоменатата тема е силно застъпена в новото творение на групата му и е послужила за вдъхновение при процеса на писане.

   С основна заслуга за цялостното впечатление от новото отроче на The Devil Wears Prada e Adam Dutkiewicz, полагайки контурите на обсъждания албум и засилвайки акцентите в него: залагайки на висококачествен и кристален звук, достатъчно използване на техническите нововъведения в наши дни, за постигане на мрачната и характерна атмосфера и перфектен инструментален и вокален звук, но не до степен,при която музикалното оформление би загубило своята първичност и адреналин.

   "Dead Throne", въпреки стандарните си определения и характеристики, е крайно интересно явление. Той е нещо, което малко банди могат да ви предложат в днешно време, въпреки че не сияе с количество новаторство. За разлика от други албуми, за които може да си изградите впечатление след едно прослушване или няма да сте способни да направите това и след повече време, той има качеството да причинява полюсна реакция при първи "прочит" и след това да предизвиква срещуположната. Ако искате да чуете банда, която вместо да "смекчава" звука и музиката си с времето, с цел да разшири кръгозора си, прави точно обратното - "втежнява" се и работи и твори с по-голям хъс - чуйте "Dead Throne" . Нищо особено, но по един по-различен начин.