THEM CROOKED VULTURES - "Them Crooked Vultures"

Едва ли са много групите, имащи възможност да се похвалят с тотално разпродадено британско турне за по-малко от 12 минути, и то в зародиша на кариерата си - едва месец след дебютната си изява пред публика и без нито една издадена песен зад гърба си. Звучи почти невероятно, но именно на подобно явление станахме свидетели съвсем наскоро, броени седмици преди появата на разнищвания в настоящите редове едноименен албум на изскочилото с оглушителен гръм и трясък трио Them Crooked Vultures... макар че, реално погледнато, истерията около групата не би трябвало да ни изненадва ни най-малко, имайки предвид музикантите, обединили сили в редиците й. Става дума за Josh Homme (Queens of the Stone Age, екс-Kyuss) в обичайната си роля на вокалист и китарист, Dave Grohl (Foo Fighters, екс-Nirvana, Probot) в старото си амплоа на барабанист и - внимание! - негово мултиинструментално превъзходителство John Paul Jones от Led Zeppelin (бас, пиано, синтезатор, слайд-китара и мандолина). Въпроси?
   Да, не би трябвало да има неразбиращо повдигнати вежди при споменаването на имената на която и да било от трите колосални фигури (особено последната), замесени в начинанието Them Crooked Vultures. Що се отнася до резултата от съвместните им усилия, намерил израз в 13 песни, записани в Лос Анджелис през първите осем месеца на настоящата година, описанието би могло да бъде изключително кратко, ясно и категорично - рок. Великолепен, раздвижен, завладяващо скроен, зареден с мощен, просълзяващ от умиление ретро-заряд рок от най-висока класа (клишето в случая е абсолютно неизбежно).
   Абсолютно неизбежно е и многократното, зациклящо слушане на "Them Crooked Vultures" отначало докрай - просто няма начин албумът да не ви грабне... стига, разбира се, да отдавате дължимото на добрия стар основополагащ британски рок от края на 60-те години на XX век. Потвърждението на последното изказване бива поднесено още в самото начало на изданието, с лежерния Cream-ски старт на "No One Loves Me & Neither Do I", брутално разкъсан от връхлитащия в средата на песента класически Zeppelin-ски риф... и така до края - с превес ту на ушеизтръгващите влияния от Cream, ту от Led Zeppelin, ту от групи като Masters of Reality, ту от неизбежните в случая (предвид свръх-дейния фронтмен) Queens of the Stone Age.
   По-конкретно, като QotSA-джийски бихме могли да определим (условно, естествено) щурмувалите Мрежата още преди премиерата на диска "Mind Eraser, No Chaser" и "New Fang", градиращо замечтаната "Bandoliers" или поднесената с пиано-встъпление дисторзирана финална психеделия "Spinning in Daffodils". Адски зарибяващите "Caligulove" и особено "Scumbag Blues", с непогрешимия си Cream-привкус, опонират чудесно и на енергичния рок на "Dead End Friends", и на всепомитащата китарна вакханалия, даваща началото на настъпателно-тържествената "Elephants" - може би най-разнообразната песен в целия запис, наред с главозамайващия осемминутен ретро-епос "Warsaw or the First Breath You Take After You Give Up". Насечената, някак цепелински рееща се шестструнна електрическа оратория "Reptiles" гали слуха с прокрадващи се отнесени намигвания, ставащи все по-настоятелни и осезаеми към края на албума, най-вече в тотално психеделичната интерлюдия "Interlude with Ludes" и в обагрения в Bowie-видни краски спейс рок припев на експлозивния рок-шедьовър "Gunman" и... Да, това е! По-удачно определение за "Them Crooked Vultures" просто не би могло да съществува, независимо дали ни изнася или не: експлозивен рок-шедьовър. Въпроси?