TIAMAT - "Amanethes"

Черен гологан не се губи! Дори и да се изтърколи чак в Гръцко. А когато говорим за музикалния архитект на Tiamat - Johan Edlund, който вече от няколко години живее в южната ни съседка, тази миграция се оказва повече от полезна. Къде другаде, освен в родината на древната митология, от която винаги е черпил сили и вдъхновение, култовият автор, вокал и мултиинструменталист би могъл в пълна хармония със себе си и заобикалящата го среда, да издълбае нова бездънна паст в силуета на многоглавото чудовище, което рисува щрих след щрих вече 18 години.
   Анестезиологичната дрямка, продължила цяла петилетка, изглежда се е отразила благотворно на злата твар с божествен произход. Защото всяка от множеството й глави зафуча с пълна сила и различен глас, приветствайки своя покровител и опитомител за чудесната идея да събуди злокобната си муза, а чрез това и звяра в себе си.
   И наистина, "Amanethes" е многолик албум. Променлив като мартенски ден. В него ту вали дъжд, ту премине гореща вълна, ту задуха сух леден вятър, ту се усмихне слънце, ту облаци забулят небето с призрачно покривало. А вещият метеоролог Edlund показва нагледно, как се властва над стихиите, дирижирайки ги уверено, със самочувствието на гръмовержец, размахвайки пентаграм и обърнат кръст вместо диригентска палка.
   С няколко бленди, коя от коя по-различни, пее вокалните си партии мрачният швед. В откриващите ритмични симфо-готик чукове "The Temple Of The Crescent Moon" и "Equinox Of The Gods" реве с пълно гърло над монотонно циклещите китари, отмерващият аритмията им бас и зад плътна стена от клавири, като на места почти се докосва блек метъл стилистиката. Мелодични дуум образци със заразителни припеви в средно темпо са "Raining Dead Angels", "Via Dolorosa", "Kattaraktis Apo Aima". Продраният вой и тук е основният източник на метален адреналин. Езотерични заклинания на древни езици и пестеливи женски стенания, маскирани като вокали, прокраднали се на заден план, нагорещяват допълнително и без това апокалиптичната обстановка.
   В по-елегичните композиции, които преобладават и са туптящото в бавен ритъм сърце на албума, вече чуваме и типичното ниско басово боботене, така характерно за готик ориентираните стилове. В "Until the Hellhounds Sleep Again" и "Lucienne" при най-ниските тонове гласът на Edlund пърпори с тембъра на продухан двутактов двигател на стар мотоциклет. Любопитно е за отбелязване, че на места, най-често в припевите, вокалният хамелеон се преобразява и редува чисти с хард рок бленди, а след секунда отново ни сервира поредната порция мъртвешко бучене. В "Will They Come" и "Summertime Is Gone" слушателят остава с впечатлението, че не пее един, а няколко човека.
   Най-нехарактерната за цялостния облик на Tiamat композиция в албума е летаргичното съновидение "Meliae". Парчето се поклаща в небрежната акустична фееричност на ранните Pink Floyd, изпято е в почти нежна стилистика и дори е увенчано с изстискано от китарата слоухенд соло в типично божествен..., хоп, исках да кажа гилморов стил. Ако някой чуе само тази песен, трудно ще повярва, че слуша едни от законодателите в готик метъла. Приятни лирични отклонения откриваме още в меланхоличната балада "Misantropolis" и в мекия инструментал с фолк мотиви "Amanitis".
   Разбира се, музикална продукция, създадена от шведи, няма как да мине без щипка студена северна съзерцателност. Гордата ледена красавица "Circles" ни поднася именно това. Класически струнни инструменти напластяват звука си над електронните китари, бас и клавир, правейки мистичното послание на текста и мелодията още по-красноречиво и до известна степен по-епично.
   За пръв път в закриващата "Amanes" можем да чуем вокали, прекарани през лек ефект. Мъчителни дарк уейв хрипове, постлани под гробовен камбанен звън, продират с остри нокти последната останала плът по оголените нерви на слушателя. Макар да е продуциран, записан и миксиран по перфектен начин, новият албум на Tiamat запазва суровата нишка, която верните фенове на тази прекрасна група са свикнали да следват неотлъчно в тъмнината. Той ще се хареса най-вече на хората с бледи лица и катранени души, които търсят в различната музика спасение или поне малко бягство от прозаичната реална действителност. "Amanethes" със сигурност ще им го осигури.